— О — възкликнах неопределено аз, — случват се такива неща. — Не ми беше лесно да обсъждам този въпрос с Еси, но това не й попречи тя да го обсъжда с мен.
— Скъпи Робин — продължи Еси със спокоен глас и мило изражение в неясната нощна светлина в стаята, — няма никакъв смисъл да го държиш в себе си. Ако не го изкараш от себе си, то ще експлодира.
Стиснах й ръка.
— Да не би случайно да си взимала уроци по психоанализа от Зигфрид фон Шринк? Говориш също като него.
— Зигфрид фон Шринк е добра програма. Повярвай ми, зная какво ти е на сърцето.
— Зная, че знаеш, но…
— Но… — кимна тя — ти е трудно да разговаряш по този въпрос с мен, защото в случая съм другата жена.
Без която този проблем не би съществувал.
— Дявол да го вземе, не е вярно! — Нямах намерение да крещя, но може би, в края на краищата, в мен наистина имаше нещо, от което трябваше да се освободя.
— Вярно е, Робин! Ако аз не съществувах, можеше да потърсиш Клара, да я намериш, а след това да решиш как да излезеш от тази заплетена ситуация. Може би щяхте отново да станете любовници! А може би не… като млада жена Клара може би няма да иска за любовник ремонтирани стари резервни части, а? Не изключвам и такава възможност. Съжалявам. — Тя помисли за момент, после се коригира. — Не, не е вярно. Ни най-малко не съжалявам, че се обичахме. Ценя много нашата любов… но проблемът си остава. Само че, Робин, за него никой няма вина! Ти нямаш вина, аз не се смятам за виновна, сигурно и Клара Моинлин мисли така за себе си. Така че избий от главата си всякакво чувство за вина, безпокойство, страх, Не, Робин, не се опитвай да ме заблудиш. Това, което е в главата, може да нарани много силно, особено човек с такова силно чувство за вина като теб. Но то е книжен тигър. Ако го духнеш, ще се махне. Проблемът не е появата на Клара. Проблемът е твоето чувство за вина.
Беше ясно, че не само аз бях спал лошо. Беше съвсем очевидно, че Еси бе репетирала речта си доста дълго.
Изправих се и задуших въздуха.
— Кафе ли си донесла?
— Само ако ти се пие, Робин.
— Пие ми се. — Помислих един миг, докато ми подаваше шишето. — Права си — признах аз. — Зная го. Само не зная, както казваше Зигфрид, как да включа това знание в живота си.
Еси кимна.
— Разбирам, че сбърках. В програмата „Алберт“ трябваше да включа като подпрограма „Зигфрид“, вместо онази гастрономическа подпрограма, например. Бях решила да направя промяна в програмата „Алберт“, защото ми беше мъчно за теб.
— О, скъпа, това не е твоя…
— …грешка! Не! Това е същината на този разговор, права ли съм? — Еси се наведе към мен и бързо ме целуна, а после придоби загрижен вид. — Почакай, Робин, вземам си целувката назад. Защото онова, което искам да кажа, е следното: в психоанализата, както често си ми обяснявал, аналитикът не е важен. Важно е онова, което става в главата на пациента, т.е. в твоята глава. Така че психоаналитикът може да бъде машина, дори много несъвършена машина. Или някой тъпак с лош дъх на устата. Или човек с докторска степен… или дори аз.
— Ти!
Тя трепна.
— Бил си и по-вежлив — оплака се Еси.
— Ти се каниш да ме подлагаш на психотерапия?
Тя вдигна рамене.
— Да, аз, защо не? Като приятел. Като добър приятел, интелигентен, желаещ да слуша. Обещавам да не те съдя. Обещавам ти го, скъпи Робин. Като човек, който ще те остави да говориш, да се биеш, да крещиш, да плачеш, ако искаш, докато то излезе от теб, за да разбереш ясно какво искаш и какво чувстваш.
Сърцето ми се разтопи! Успях да кажа само:
— Ах, Еси… — Но не можах да заплача.
Вместо това отпих нова глътка кафе и поклатих глава.
— Не мисля, че ще помогне. — Изпитвах съжаление и сигурно то е прозвучало и в гласа ми, но чувствах също… каква е точната дума? Интерес? Технически интерес. Интерес от решаване на проблема.
— Защо мислиш, че няма да помогне? — попита войнствено тя. — Слушай, Робин, обмислих проблема много внимателно, Спомням си всичко, което си ми казвал за психоанализата, и те цитирам съвсем точно: „Най-важната част от сеансите — често казваше ти, — е в подготовката преди срещата със Зигфрид, когато човек се готви за това, което ще сподели, и за онова, което Зигфрид ще попита, за отговора.“
— Така ли съм казвал? — Винаги се изненадвах колко много неща помни Еси от празното ни бърборене отпреди четвърт столетие.
— Точно така — потвърди самодоволно тя, — така че защо да не съм аз? Само защото ме засяга лично?
— Е, това сигурно ще направи сеансите по-трудни.
— Трудните неща се правят най-бързо — каза весело Еси. — Невъзможните понякога отнемат цяла седмица.
— Умница! — отвърнах аз. — Но… — замислих се за момент, — виждаш ли, скъпа Еси, психоанализата не е само въпрос на задаване на въпроси и слушане. Една добра психоаналитична програма слуша и неизказаните гласно неща. Разбираш ли какво искам да кажа? Моето „аз“, което говори, не винаги знае какво иска да каже. Аз или някой друг го блокира, не му позволява да излезе, защото пускането навън на всички онези стари глупости причинява болка, а „азът“ не обича болката.