— Ще ти държа ръката, когато изпитваш болка, скъпи Робин.
— Разбира се, че ще ми държиш ръката. Но ще можеш ли да разбереш неизказаното? Това вътрешно, мълчаливо „аз“ приказва със символи. Сънища. Фройдитски извъртания. Трепвания и мигания. Алергии… всякакви такива неща, Еси, и хиляди други като импотентност, недостиг на дъх, сърбежи, старческо безсъние. Не искам да кажа, че страдам от всичко това…
— Разбира се, че не страдаш от всичко!
— …но то е част от неизказаното, което Зигфрид може да чете. Аз не мога. И ти не можеш.
Еси въздъхна и прие поражението.
— Тогава преминаваме към план „Б“ — каза тя. — Алберт! Включи осветлението! Ела тук!
Лампите в стаята светнаха и Алберт Айнщайн влезе бавно през вратата. Не се прозяваше, нито се протягаше, но наистина създаде впечатление на възрастен човек, току-що измъкнал се от завивките, готов за всичко, но още не напълно разсънен.
— Изпрати ли чартърния кораб на фоторазузнаване? — попита Еси.
— Вече лети, госпожо Бродхед — отговори Алберт.
Помислих си, че не бях дал съгласие за това фоторазузнаване, но може би само така ми се струваше.
— Изпрати ли съобщенията, както ти наредих?
— Всичките, госпожо Бродхед. — Алберт кимна. — Точно според вашите инструкции. До всички високопоставени лица във военните учреждения и правителството на Съединените щати, които дължат услуга на Робин, с молба да направят всичко възможно, за да убедят хората от Пентагона да ни разрешат да интервюираме Доли Уолтърс.
— Добре — каза Еси и се обърна към мен. — Както виждаш, Робин, има само един изход: да отидем и да намерим тази Доли. И Уон. И Клара. А след това — продължи много по-малко уверено тя, — след това ще видим, каквото има да виждаме, Робин, и Господ да ни е на помощ.
Еси действаше много по-бързо, отколкото можех да я следвам, и в посоки, за които бях сигурен, че никога не бих се съгласил. Очите ми щяха да изскочат от изненада.
— Еси! Какво става? Кой е наредил…
— Аз, скъпи Робин. Нима не е очевидно? Не мога да реша проблема с Клара, разглеждайки я като дух. Но може би ще мога с истинската жива Клара, изправена пред нея лице в лице. Това е единственият правилен подход, нали?
— Еси! — Бях силно шокиран. — Наистина ли си изпратила онези съобщения? И си злоупотребила с името ми? Ти…
— Спри за малко, Робин! — прекъсна ме тя, шокирана не по-малко от мен. — За каква злоупотреба говориш? Подписах съобщенията с името „Бродхед“. Това е моето име, нали? И имам право да го поставям под съобщения, нали?
Гледах я разочарован. Наивно разочарован.
— Жена — казах аз, — знаеш ли, че си прекалено умна за мен? Защо оставам с впечатление, че ти беше известна всяка дума от разговора, преди да го бяхме провели?
Тя самодоволно вдигна рамене.
— Непрекъснато ти повтарям, че съм специалист по информационно-търсещи програми, скъпи Робин. Зная как да работя с информация, особено след двадесет и пет години съвместен живот с тип като тебе, когото силно обичам и много желая да бъде щастлив. Така че, да, след като обмислих внимателно какво може да се направи и какво ти ще разрешиш, стигнах до неизбежните изводи. Ще направя много повече от това, ако е необходимо, Робин — завърши тя, изправи се и се протегна, — Ще направя най-доброто, включително и да се махна за около шест месеца, така че двамата с Клара да си изясните случилото се.
И така, десет минути по-късно, докато аз и Еси се миехме и обличахме, Алберт получи разрешение за излитане, изкара „Истинска любов“ от стоянката в дока и ние потеглихме към Върховното военно командване.
Скъпата ми жена Еси имаше много достойнства. Едно от тях бе алтруизмът, от който понякога дъхът ми секваше. Друго такова достойнство беше чувството за хумор, което от време на време включваше и в своите програми. В случая Алберт се бе облякъл като печен пилот: кожен шлем със свободно развяващи се наушници, бяло шалче около врата, съсредоточено забил поглед в таблото за пилотиране.
— Можеш да престанеш с това представление, Алберт — казах му аз.
Той обърна глава към мен и ми се усмихна глуповато.
— Опитвам се да те развеселя, Робин — отвърна Алберт и свали шлема.
— Успя. — Наистина ме развесели. Общо взето се чувствах доста добре. Единственият начин за преодоляване на ужасната, смазваща депресия от нерешените ми проблеми бе те да се решат… по един или друг начин… Оцених високо грижите на преданата ми жена. Оцених високо и полета на моя хубав нов кораб. Оцених високо дори начина, по който холографският Алберт свали холографския си шлем и шалче. Нямаше го припряното, вулгарно захвърляне. Той грижливо ги сгъна и ги пъхна между краката си. Предполагам, че щеше да ги изхвърли, когато никой не го гледаше. — Пилотирането на този кораб цялото ти внимание ли ангажира, Алберт? — попитах.