Уон не се интересуваше от нуждите на Клара. Когато му трябваше за нещо, той я викаше. Когато не му трябваше, даваше много ясно да се разбере. Сексуалните му потребности не я тревожеха. Всъщност те не й създаваха по-голяма грижа, нито имаха по-голямо значение от обичайния тоалет. Любовната игра на Уон се състоеше в сваляне на собствените му гащи. Актът завършваше по неговото темпо, а то беше бързо. Не използването на тялото й безпокоеше Клара, а отклоняването на вниманието й.
Най-доброто време за Клара бе, когато Уон спеше. Но обикновено той не спеше дълго — задоволяваше се с малко сън. Тогава тя разговаряше с Мъртвите или си приготвяше нещо за ядене, което Уон не обичаше особено много, или просто седеше и съзерцаваше Космоса… фраза, която за нея придоби ново значение, когато единственото нещо, което можеше да се види на повече от една ръка разстояние, беше екранът с изображение на Космоса. И точно, когато се отпуснеше, се чуваше пронизителният, дразнещ глас на Уон:
— Пак ли нищо не вършиш, Клара? Какво мързеливо същество си ти! Доли щеше да ми изпече шоколадови сладки с орехи!
Или, което беше още по-лошо, той изпадаше в игриво настроение. Тогава изваждаше стъкленици с лекарства и сребърни кутии с розови и червени хапчета. Уон току-що бе открил лекарствата. И понякога от скука или когато беше потисната, Клара се оставяше да бъде убедена да участва в неговата игра. Тя не позволяваше да й инжектира, нито се съгласяваше да изпие нещо, което не можеше да идентифицира, и много лекарства отказваше да приеме. Но и много приемаше. Приятните чувства, еуфорията… те не траеха дълго, но все пак я отвличаха от празнотата на един живот, който бе умрял и сега се опитваше да се съживи отново. Да бъде замеряна с различни предмети от Уон и дори да прави любов с него беше много по-добре, отколкото да се опитва да избягва въпросите, които Уон й задаваше и на които тя не искаше да отговори честно…
— Клара, мислиш ли, че някога ще намеря баща си?
— Няма никакъв шанс, Уон. Старецът отдавна е мъртъв.
…Защото старецът сигурно беше мъртъв. Човекът, създал Уон, бе напуснал Гейтуей в една самотна мисия приблизително по времето, когато майката на Уон започнала да се чуди дали наистина е пропуснала първия си цикъл. В отчетите той просто се водеше като изгубен. Разбира се, можеше и да е погълнат от черна дупка. Можеше още да е там, замръзнал във времето, както бе замръзнала и Клара.
Но шансовете бяха много малки.
Едно изненадващо нещо за Клара — от милионите изненадващи неща, възникнали през пропуснатите тридесет години — беше лекотата, с която Уон разчиташе старите хичиянски навигационни карти. Изпаднал в добро настроение — почти рекорд, защото продължи близо четвърт час, — той й показа картите и обектите, които вече бе посетил, включително и нейната черна дупка. Когато доброто му настроение се изчерпа, той си легна ядосан, а Клара предпазливо се обърна за помощ към Мъртвите.
Не можеше да се каже, че Мъртвите наистина разбираха картите, но малкото, което знаеха, беше много повече от онова, което бе известно някога на съвременниците на Клара.
Някои от картографските знаци бяха много прости. Мъртвите бяха доволни да споделят с Клара своите знания. Проблемът беше да ги накара да престанат да разказват.
— Какво означават цветовете на обектите? — попита Клара.
— Разстоянието, на което се намират — отвърнаха Мъртвите. — Колкото са по-сини, толкова са по-отдалечени; колкото са по-червени, толкова са по-близко.
— Това показва — прошепна най-педантичният от Мъртвите, който се оказа, че е жена, — това показва, че хичиянците са познавали закона, изведен от Хабъл-Хамъсън.
— Моля те, не ми обяснявай закона на Хабъл-Хамъсън — отвърна Клара. — Какво означават всички онези знаци? Например, приличните на кръстове с допълнителни чертички върху тях?
— Това са основни обекти — отвърна с въздишка Мъртвият. — Като Гейтуей. И като Гейтуей Две. И Завода за храна. И…
— А онези знаци, които приличат на отметки?
— Уон ги нарича въпросителни — прошепна тъничкият гласец. Те наистина приличали малко на такива, ако се махнеше точката от долния край на въпросителния знак и останалата част се обърнеше наопаки. — Повечето са черни дупки. Ако зададеш настройка двадесет-три, осемдесет-четири…
— Моля те, млъкни! — извика Уон и се надигна, разрешен и раздразнен, на койката. — Не мога да спя от глупавото ви крещене!
— Ние не крещим, Уон — каза миролюбиво Клара.
— Не били крещели! — изрева Уон. — Ха! — Той се стовари на пилотската седалка със стиснати юмруци и присвити рамене и я загледа. — Какво ще кажеш, ако сега поискам да ям? — попита.