— Искаш ли?
Уон поклати отрицателно глава.
— Или да правя любов?
— Искаш ли?
— Искам ли, наистина ли искам! Винаги трябва да питаш! Ти в действителност съвсем не си добра готвачка, а и в леглото си далеч по-малко интересна, отколкото претендираше. Доли беше по-добра.
Клара спря дъха си и се насили да го изпусне бавно и тихо. Но не можа да се насили да се усмихне.
Уон се нахили доволен, че е успял да я изплаши.
— Спомняш ли си Доли? — весело попита той, — Онази, която ти ме убеди да изоставя на Гейтуей. Там си имат правило: не плащаш — не дишаш, а тя нямаше никакви пари. Чудя се дали е още жива…
— Още е жива — изръмжа Клара, надявайки се да е вярно. Доли винаги щеше да намери кой да й плаща сметките. — Уон, какво означават онези жълти светлини на екрана? — започна тя в отчаян опит да смени темата, преди да стане по-лошо. — Мъртвите изглежда не знаят.
— Никой не знае. Щом мъртвите не знаят, не е ли глупаво да мислиш, че аз бих могъл да зная? Понякога си много глупава — укори я той. И в този кратък миг, точно когато Клара щеше да избухне отново, се чу тъпичкият глас на Мъртвата жена:
— Настройка двадесет-три, осемдесет-четири, деветдесет-седем, осем, четиринадесет.
— Какво? — попита стресната Клара.
— Настройка двадесет-три… — гласът повтори цифрите.
— Какво е това? — попита Клара и Уон се зае лично да отговори. Настроението му не се бе променило, но изразът на лицето му беше различен… по-малко враждебен. По-напрегнат. По-изплашен.
— Това са координати от картата, разбира се — обясни той.
— И какво показват?
Уон погледна настрана.
— Задай тази настройка и ще разбереш — отвърна той. На Клара й беше трудно да завърти назъбените колела. Въпреки целия си предишен опит, такъв един акт за нея бе равносилен на самоубийство: функцията на тези диаграми не беше изучена, а промяната на зададената настройка почти сигурно означаваше непредсказуема и обикновено фатална промяна на курса. Но единственото, което се случи, беше, че образите на екрана трепнаха, завъртяха се и спряха, за да покажат… какво? Една звезда? Или черна дупка? Каквото и да бе, то светеше на екрана с ярка кадмиево-жълта светлина и около него трепкаха не по-малко от пет обърнати наопаки въпросителни.
— Какво е това? — попита Клара. Уон бавно се обърна и я погледна.
— Това е голяма и много далечна черна дупка — каза той. — Сега отиваме там. — От лицето му бе изчезнала предишната заядливост. На Клара почти й се прииска тя да се върне, защото онова, което я замени, беше безграничен страх.
А междувременно…
Междувременно първата фаза от задачата на Капитана и неговия екипаж почти привършвала, без обаче да им достави радост. Капитана още продължавал да тъгува по Туайс. Нейното стройно, лишено от самоличност тяло било изхвърлено. У дома то щяло да отиде, заедно с други отпадъци, в резервоарите за утаяване, защото хичиянците не били сантиментални спрямо своите мъртъвци. На кораба нямало резервоари за утаяване, затова то било изхвърлено в Космоса. Частта, останала от Туайс, била съхранена, заедно с други наследствени умове, и докато се разхождал из новия и непознат кораб, Капитана от време на време докосвал кесията, където се съхранявала, без да си дава сметка, че го прави.
Загубата не била само лична. Туайс била техният оператор за дистанционно управление и работата по стоварването на платноходката не можела да се извърши добре без нея. Монгрел се стараела, но не била специалист по дистанционно управление. Капитана стоял нервно до нея, без да може да й помогне.
— Не намалявай тягата, тази орбита не е стабилна! — изсъскал той и добавил: — Надявам се блатните да не ги е хванала морска болест от това ужасно лашкане.
Монгрел провесила нос, но не казала нищо. Тя знаела защо е толкова напрегнат и дръпнат Капитана.
Най-после той бил удовлетворен и потупал Монгрел по рамото, за да й даде знак, че може да изхвърли товара. Големият балон се наклонил и завъртял. От полюс до полюс се появила една тъмна линия и той се отворил като цвете. Монгрел изсъскала доволно, откачила полегналата платноходка и я оставила да се плъзне свободно.
— За тях това пътуване беше трудно — отбелязал офицерът по съобщенията и отишъл при Капитана.
Капитана трепнал с корем, хичиянски еквивалент на вдигане на рамене. Сега платноходката вече била излязла напълно от отворената сфера и Монгрел започнала да затваря голямата полусфера.
— Какво става с твоята задача, Шоин? Човешките същества продължават ли да бъбрят?