Така че ние изобщо не видяхме четири пети от Върховното военно командване, освен на екраните. На голямото парче метал, към което ни отпратиха, бяха само квартирите на екипажа, администрацията… и военният арест. Това беше Гама, шестдесет хиляди тона метал и месо, приблизително с размерите на Голямата пирамида и с прилична на нея форма. Веднага установихме, че независимо колко щедър беше генерал Манцберген на Земята, тук, на орбита ние бяхме посрещнати почти като данъчен агент. Като начало ни накараха да чакаме за разрешение да излезем от кораба.
— Може би в момента са тежко засегнати от умопомрачение — размишляваше Еси и се мръщеше пред екрана, на който не се виждаше нищо, освен металният корпус на Гама.
— Това не е извинение — казах аз, а Алберт издекламира своята двуцентова сентенция:
— Не са били засегнати много лошо, но се страхувам, че са били готови да отвърнат много по-лошо. Виждал съм прекалено много войни. Не обичам такива неща. — Той набираше доста нервно подпрограмата „Два процента“. Казаното от него беше близо до истината. Една седмица по-рано, когато терористите атакували всички в Космоса с техния телепатичен психокинетичен приемопредавател, цялата станция полудяла за една минута. Буквално една минута. Не било повече. И добре, че било само толкова, защото през тази една минута на осем от единадесетте дежурни станции вече имало живи оператори, готови да насочат протонен лъч към земните градове.
Не това тревожеше Еси.
— Алберт — обади се тя, — не говори неща, които ме изнервят. Фактически ти никога не си виждал война. Ти си само програма.
Той се поклони.
— Както кажете, госпожо Бродхед. Моля? Току-що получихте разрешение да излезете от кораба и вие можете да отидете на сателита.
Слязохме и Еси погледна замислено през рамо към програмата, която остана вътре. Мичманът, който ни очакваше, не изглеждаше ентусиазиран. Той прокара палец по чипа с данни за кораба, сякаш да провери дали магнитният запис няма да се изтрие.
— Да, получихме сигнал за вас — кимна той. — Има само един проблем: не съм сигурен дали бригадният генерал може да ви приеме сега, сър.
— Ние не искаме да ни приеме бригадният генерал — обясни Еси учтиво, — а само да видим някоя си госпожа Доли Уолтърс, която държите тук.
— О, да, мадам. Но бригадният генерал Касата трябва да подпише пропуска ви, а тъкмо сега той е много зает. — Мичманът се извини, предаде тихичко нещо по телефона и лицето му просветна. — Бихте ли дошли с мен, сър, мадам — каза той и най-после ни изведе от космодрума.
Човек загубва навика да се движи при малко или нулево G, ако не се е упражнявал, а аз много отдавна не бях имал такава възможност. Освен това бях любопитен. Гейтуей бе астероид, в който хичиянците много отдавна бяха построили тунели и облицовали вътрешността с любимия им, излъчващ синя светлина метал. Фабриката за храна, Хичиянският рай и всички останали големи структури, които съм посещавал в Космоса, също бяха с хичиянска конструкция. За мен беше смущаващо да съм за първи път на много голям космически артефакт, построен от хора. Той ми изглеждаше по-чужд от всичко хичиянско. Нямаше го познатото синьо светене, само боядисана стомана. Нямаше вретеновидна зала в центъра. Нямаше изплашени до смърт или триумфиращи изследователи, нямаше музейна сбирка с експонати от хичиянска технология, намерени из Галактиката. Но пък имаше в изобилие военни в прилепнали по тялото дрехи и поради някаква причина, с шлемове от груб ленен плат. Най-странното в тях беше, че макар всички да носеха кобури, те бяха празни.
Посочих това на Еси.
— Изглежда като че ли не вярват на собствените си хора — коментирах аз.
Тя ме побутна и посочи пред нас, където стърчеше мичманът.
— Не говори срещу домакините, Робии, или поне изчакай да е зад гърба им. Тук! Това трябва да е мястото!
Следващата минута останах без дъх, тъй като се наложи да се придвижвам чрез придърпване по коридор с нулева гравитация.