— Влезте, сър, мадам — покани ни гостоприемно мичманът и, разбира се, ние направихме както ни каза.
Зад вратата, през която влязохме, се оказа само празна стая с няколко скамейки край стените и нищо друго.
— Къде е бригадният генерал? — попитах аз.
— О, сър, казах ви, че точно сега сме много заети. Веднага щом се освободи, ще дойде. — Мичманът се усмихна злорадо и затвори вратата. Интересното в тази врата беше, и двамата веднага го забелязахме, че от вътрешната страна нямаше дръжка.
Подобно на всеки и аз си помислих, че сме арестувани. Представете си, че вършите обичайните си задължения: ловите риба или преглеждате счетоводните книги на някого, или композирате голяма нова симфония и изведнъж вратата се отваря и един глас казва: „Не се съпротивлявайте!“, слагат ви белезниците й ви четат правата, а след това разбирате, че сте в място като това. Еси потрепери. Тя може би си бе помислила същото, макар че ако имаше безупречен живот, това беше нейният.
— Глупаво е, че трябва да чакаме — заяви Еси повече на себе си, отколкото на мен. — Колко жалко, че няма легло. Бихме могли да си осмислим времето.
Потупах я по ръката. Знаех, че се опитва да повдигне духа ми.
— Казаха, че са заети — напомних й аз.
Зачакахме.
Половин час след това, без предупреждение, усетих как Еси се вцепени под ръката ми, която бях поставил на рамото й, видях как изразът на лицето й се изкриви от ярост и лудост. И тогава почувствах бързо, ужасно пробождане в ума си…
А после всичко отмина и ние се гледахме един друг. Беше траяло само няколко секунди. Достатъчно дълго, за да разберем с какво бяха заети те и защо не носеха оръжие в кобурите.
Терористите отново бяха атакували… съвсем леко.
Най-после мичманът се върна при нас. Беше весел. Не искам да кажа, че бе дружелюбен. Той все още не обичаше цивилните. Но беше достатъчно щастлив, за да се усмихва, и достатъчно враждебен, за да не ни каже защо. Забавил се бе доста дълго. Не се извини, просто ни поведе към кабинета на коменданта, без да престава да се усмихва. Когато влязохме в кабинета с боядисани в пастелни цветове стени и холопейзаж на Уест Поинт, бригадният генерал Касата също се усмихваше, а абсорбаторът безуспешно се опитваше да се справи с дима от неговата пура.
Нямаше много приемливи обяснения за възможната причина за тази тайна веселост, затова се хванах за първата, която ми дойде наум.
— Моите поздравления, генерале — учтиво го приветствах аз, — за залавянето на терористите.
Усмивката му трепна, но отново се върна. Касата беше дребен човек и по-топчест, отколкото препоръчват военните лекари. Когато седна на края на бюрото си и ни поздрави, шевовете на шортите едва издържаха напъна на бедрата му.
— Доколкото разбирам, господин Бродхед — каза той, — вашето посещение тук е с цел да интервюирате госпожа Доли Уолтърс. Вие, разбира се, имате право да сторите това в съответствие с инструкциите, които получих, но не мога да отговарям на въпроси, отнасящи се до сигурността.
— Не съм задавал такива въпроси — отвърнах аз. Почувствах погледа на Еси, който казваше: „Не възразявай на този тип!“, и добавих: — Все пак много мило, че ни разрешавате да я интервюираме.
Той кимна, очевидно съгласен, че е много мил.
— Бих желал да ви задам един въпрос, обаче. Имате ли нещо против да ми кажете защо искате да я видите?
Погледът на Еси продължаваше да гори върху врата ми и това не ми позволи да му кажа че имам нещо против.
— Ни най-малко — излъгах аз. — Госпожа Уолтърс е прекарала известно време с един много добър мой приятел, когото искам да видя. Ние се надяваме, че тя може да ни каже как да се свържем с, хм, нея.
Нямаше полза да избягвам думичката, която разкриваше пола. Те сигурно бяха разпитали Доли Уолтърс и знаеха, че има само двама души, за които можеше да говоря, а от тях не съществуваше никаква вероятност да нарека Уон свой приятел. Касата ме погледна недоумяващо, после се обърна към Еси и каза:
— Уолтърс явно е известна млада дама. Няма да ви задържам. — Генералът ни предаде на мичмана и той ни поведе.
Като водач от мичмана нямаше никаква полза. Той не отговаряше на въпросите ми; не съобщи никаква информация. Беше пълно с любопитни неща, защото във Върховното военно командване личаха много следи от неотдавнашна нервна криза. Не толкова физически разрушения, но при неотдавнашната едноминутна лудост арестът беше повреден. Програмата му за заключване беше разрушена от дежурната охрана. За щастие беше станало при отключено положение, иначе вътре щеше да има няколко жалки скелета, обречени на гладна смърт.
Последното го разбрах, когато минавахме покрай редицата от килии и видях, че всички са отворени, а пред тях в коридора стояха скучаещи военни полицаи, които пазеха обитателите на ареста да не излязат. Мичманът спря и размени няколко думи с дежурния офицер от охраната. Докато чакахме, Еси ми прошепна: