— Ако не са хванали терористите, каква ще е ползата от разговора с бригадния генерал?
— Добър въпрос — отговорих аз. — Ето ти и още един такъв. Какво имаше предвид генералът, когато я нарече известна млада дама?
Мичманът беше възмутен, че приказваме пред по-старши офицер. Той прекъсна разговора си с лейтенанта от военната полиция, вкара ни в една килия с врата, отворена като другите, и посочи навътре.
— Там е вашата затворничка — каза той. — Можете да разисквате с нея всичко каквото желаете, но тя не знае нищо повече.
— Това ми е ясно — отвърнах аз, — защото ако знаеше, вие сигурно изобщо нямаше да ни пуснете да я видим, нали? — Почувствах друг изгарящ поглед на Еси върху тила си. Права беше. Ако не го бях ядосал, мичманът може би щеше да прояви най-обикновено благоприличие и да се отмести няколко крачки, за да можем да разговаряме насаме с Доли Уолтърс, вместо да се залости до отворената врата.
Кой знае! А може би нямаше. Реших, че последното бе по-вероятно.
Доли Уолтърс беше жена с ръст на дете, с писклив като на дете глас и с развалени зъби. Не бе в най-добрата си форма. Бе изплашена, уморена, ядосана, начумерена.
Аз също не бях много по-добре от нея. Давах си ясна сметка, че тази млада жена пред мен бе прекарала две седмици в компанията на любовта на моя живот… или една от любовите на моя живот… във всеки случай една от двете най-големи. Казах това съвсем безгрижно. Но не се чувствах така. Не знаех какво да направя, не знаех и какво да кажа.
— Кажи „Здравей“, Робин — прошепна Еси.
— Здравейте, госпожо Уолтърс — поздравих послушно. — Аз съм Робин Бродхед.
Беше й останало нещо от доброто държане. Подаде ръка като възпитано дете.
— Щях да зная кой сте, господин Бродхед, даже и да не бях срещнала жена ви онзи ден. — Учтиво си стиснахме ръце и тя тъжно се усмихна. Малко по-късно, когато видях нейната кукла „Робинет Бродхед“, разбрах, за какво се беше усмихнала. Но Доли също изглеждаше озадачена. — Струва ми се, съобщиха, че четирима души искат да ме видят — каза тя и погледна към невъзмутимия мичман, търсейки да види другите.
— Само двамата сме — отвърна Еси и зачака аз да заговоря.
Но аз мълчах. Не знаех какво да кажа. Не знаех какво да питам. Ако не беше там Еси, може би щях да мога да споделя с Доли Уолтърс какво е била за мен Клара и да я помоля да ми помогне… да ми окаже някакво сътрудничество. Или ако не беше мичманът, ако можех да се абстрахирам от него, сякаш е някакъв предмет. Или може би щях да мога… но те и двамата бяха там и аз стоях с вързан език, Доли Уолтърс ме наблюдаваше любопитно, а Еси — очаквателно. Дори мичманът се обърна да ме погледне.
Еси въздъхна. Един пресилен и състрадателен звук, после се реши. Пое инициативата и се обърна към Доли Уолтърс:
— Моля те да извиниш мъжа ми, Доли — започна учтиво тя, — За него тази среща е много травматизираща по причини, които са доста сложни за обясняване сега. Моля да извиниш и мен, че позволих военната полиция да те отведе. Това и мен травматизира. По-важното е какво ще правим отсега нататък. Първо, ще се погрижим да те пуснат от това място. Второ, ние те каним да ни правиш компания и да ни помогнеш да открием Уон и Джел-Клара Моинлин. Съгласна ли си?
Всичко това се разви твърде бързо и за Доли Уолтърс.
— Ами — започна смутено тя, — аз…
— Добре — кимна Еси. — Отиваме да го уредим. Мичман! Върни ни на нашия кораб, „Истинска любов“, веднага, моля!
Мичманът отвори уста възмутен, но аз го изпреварих:
— Еси, не трябва ли да поговорим за това с бригадния генерал?
Тя стисна ръката ми и ме погледна. Беше състрадателен поглед. Стискането означаваше: „Затваряй си глупавата уста, Робин!“. Едва не ми счупи пръстите.
— Бедното ми агънце — каза тя извинително на офицера, — съвсем наскоро претърпя сериозна операция. Още е объркан. Бързо на кораба за лекарствата му!
Когато жена ми Еси реши да направи нещо, единственият начин да се разбере човек с нея е да не й се противопоставя. Не знаех какво е намислила, но беше ясно какво трябва да направя аз. Възприех поведението на възрастен човек, още зашеметен от скорошна операция, и се оставих да ме води подир мичмана из коридорите на Върховното военно командване.
Не вървяхме много бързо, защото коридорите бяха доста оживени. Мичманът ни спря на една пресечка, за да мине група затворници. Поради някаква причина освобождаваха цял блок с килии. Еси ме мушна в ребрата и ми посочи мониторите на стената. Една част от тях бяха просто указателни табелки: Столова 7, Тоалетна за войници и сержанти, Док V и така нататък. Но другата част…