Другата част показваше дока за акостиране, където влизаше нещо голямо, огромно и тежко. Човешка конструкция. От пръв поглед се виждаше, че е човешка, а не хичиянска. Не бяха само линиите, нито фактът, че бе направен от сива стомана, вместо от син хичиянски метал. Това се виждаше от ужасните оръдия, които подаваха зурли от гладката повърхност.
Знаех, че Върховното военно командване беше изгубило един подир друг шест такива кораба, опитвайки се да приспособи към тях хичиянски двигател за свръхсветлинна скорост. Не можех да съжалявам за това. От техните грешки се поучихме ние и построихме „Истинска любов“. Но не беше приятно да се наблюдават оръдия. На хичиянските кораби никога не се виждаха оръдията.
— Хайде — озъби се мичманът и ни погледна. — Не е разрешено да ви допускаме тук, — Той тръгна по един относително празен коридор, но Еси го спря.
— Този път е по-кратък — каза тя и посочи табелката „Към доковете“.
— Забранено е! — излая той.
— Не и за един добър приятел на Върховното военно командване, който не се чувства добре — отвърна Еси и ме задърпа за ръка. Тръгнахме към най-плътните, най-шумните тълпи хора. Много от постъпките на Еси са загадъчни, но тази веднага се изясни. Водеха докараните с кръстосвача терористи и Еси искаше да ги види.
Кръстосвачът беше прехванал откраднатия кораб. Бяха го пресрещнали. На борда имало осем души терористи… в петместен хичиянски кораб. Трима от тях бяха оцелели и пленени. Единият беше в кома. Другият — с откъснат крак, но в съзнание. Третият — полудял.
Лудият привличаше вниманието на всички. Беше младо черно момиче… казаха, че било от Сиера Леоне… и непрекъснато пищеше. Външният й вид показваше, че се намира в това състояние от дълго време, защото дрехите й бяха измърсени и миришеха, косата й бе разрошена, лицето — мъртвешко. Някой ме извика по име, но аз минах напред с Еси, за да виждам по-добре.
— Крещи на лош руски — обясни Еси и се намръщи. — С грузински акцент. Много силен. Казва, че ни мрази.
— Можех и сам да се досетя — отвърнах. Видях достатъчно. Когато мичманът се провря през тълпата, гневни заповеди да му освободят пътя, аз се оставих да ме дръпне назад и отново чух някой да ме вика.
Значи не беше мичманът? Всъщност изобщо не беше мъжки глас. Идваше от групата затворници, които излизаха от килиите. Видях кой е. Китайското момиче. Джени.
— Боже Господи — казах на мичмана, — за какво сте я арестували?
Той отговори грубо:
— Военна тайна. И не те засяга, Бродхед. Хайде! Не ти е мястото тук!
Нямаше смисъл да споря с човек, който е намислил нещо. Не го попитах отново. Просто отидох до затворниците и попитах Джени. Другите затворници също бяха жени, всичките военнослужещи, арестувани за пресрочена отпуска или за удряне през устата на някого като мичмана… всичките добри хора, според мен. Мълчаха, слушаха.
— Оди дойде тук, понеже бяха арестували жена му — информира ме тя и лицето й придоби такова изражение, сякаш каза: „Имаше третичен сифилис“. — Качихме се на совалката и щом пристигнахме, ни бутнаха във военния затвор.
— Това, Бродхед, е последната капка, с която чашата преля — изрева мичманът. — Махай се оттам или ще бъдеш арестуван! — Той посегна към кобура си, в който отново имаше пистолет. Еси дойде при нас и мило се усмихна.
— Не се тревожи, мичман — успокои го тя. — „Истинска любов“ ни чака. Веднага се махаме. Остава само да доведеш бригадния генерал на кораба, да уреди другите въпроси.
Мичманът се опули.
— Ма-дам — заекна той, — ма-дам, не може да накарате бригадния генерал да дойде на вашия кораб!
— Разбира се, че може! Мъжът ми се нуждае от лекарска помощ и следователно трябва да бъде тук, за да я получи. Бригаден генерал Касата е учтив човек, нали? Завършил е Уест Пойнт? Изкарал е много курсове по добро държане, вежливост, слагане на ръка пред устата при кашляне и на носна кърпичка пред носа при кихане? И моля те, предай му, че на кораба имаме отличен бърбън и бедният ми болен съпруг се нуждае от помощ, за да се отърве от него.
Мичманът изчезна. Еси ме погледна. Отвърнах на погледа й.
— Сега какво? — попитах.
Тя се усмихна и ме потупа по ръката.
— Най-напред ще инструктирам Алберт за бърбъна… и за други неща — отговори Еси и се обърна, за да предаде набързо някакви разпореждания на руски, — а после ще чакаме да се появи бригадният генерал.