Не се наложи дълго да чакаме, но когато пристигна, аз почти бях забравил за него. Еси бъбреше весело с часовия, който мичманът бе оставил, а аз мислех. Онова, за което най-много мислех, просто за убиване на времето, не беше Клара, а лудата африканска жена и нейните почти луди другари. Те ме изплашиха. Терористите ме изплашиха. Навремето имаше ООП и ИРА и порторикански националисти, и сръбски отцепници, и германски, и италиански, и американски богаташки синчета, които демонстрираха своето презрение към бащите си… о, имаше много терористи от всякаква големина и всякакъв вид… но те бяха разделени. Сега терористите се бяха обединили и това ме плашеше. Бедните и разгневените бяха обединили своята ненавист и ресурси и нямаше никакво съмнение, че ще накарат света да ги чуе. Пленяването на един техен кораб не можеше да ги спре. Това само щеше да направи атаките им за известно време поносими… или почти поносими.
Но за решаване на техния проблем… да се смекчи тяхната ярост и задоволят техните нужди… беше необходимо повече. Колонизацията на светове като планетата Пегис беше най-добрият и може би единствен отговор, но той беше много бавен. Съществуващият транспорт можеше да откарва към по-добър живот само три хиляди и осемстотин бедни хора месечно. Но всеки месец се раждаха почти четвърт милион нови бедни хора и не беше трудно да се направи неумолимата сметка:
250000
— 3800
246200
С толкова се увеличаваха бедните всеки месец. Единствената надежда беше в по-големите транспортни кораби, стотици или хиляди. При сто кораба положението можеше да се закърпи, макар че сегашното ниво на нищета щеше да се запази. Хиляда щяха да решат проблема веднъж завинаги… но откъде можеха да дойдат хиляда големи кораба? Построяването на „Истинска любов“ ни отне осем месеца и много повече пари, отколкото бяхме предполагали. Колко би ни струвало да построим хиляда пъти повече?
Гласът на бригадния генерал ме откъсна от тези размишления.
— Това е просто невъзможно! — казваше той. — Позволих ви да се срещнете, само защото бях помолен за това, но не може и дума да става да я отведете! — Той се намръщи, когато се присъединих към тях и хванах Еси под ръка.
— Също така стои въпросът с Уолтърс и младата китайка — каза Еси. — И тях искаме да вземем.
— Наистина ли искаме да ги вземем? — попитах аз, но бригадният генерал не ме слушаше.
— Какво друго искате, за Бога? — попита той. — Надявам се, че няма да поискате да ви предам и моя отдел от Върховното военно командване? Или един-два кръстосвача?
Еси учтиво поклати глава.
— Нашият кораб е по-комфортен, генерале. Благодаря.
— Господи! — Касата избърса чело и позволи на Еси да го поведе към големия салон за обещания бърбън. — Всъщност срещу Уолтърс и Йе-ксинг няма истинско обвинение. Те нямат право да идват тук без виза, но ако ги отведете, ние можем да забравим, че са идвали.
— Чудесно! — възкликна Еси. — Значи остава само въпросът за Доли Уолтърс.
— За нея не мога да поема отговорността… — започна Касата, но Еси не му позволи да довърши.
— Естествено, че не бихте могли. Това се разбира от само себе си. Затова ние ще се отнесем до по-висшестоящата инстанция. Робин! Обади се на генерал Манцберген. Осъществи връзката тук. Така ще избегнем досадните журналисти.
Когато Еси е в такова борбено настроение, няма смисъл да се спори с нея, а и освен това ми беше любопитно да разбера какво бе намислила.
— Алберт — извиках аз. — Имай грижата, моля те.
— Разбира се, Робин — покорно отвърна той, само гласно, без образ. В следващия миг екранът светна и се появи генерал Манцберген пред бюрото си.
— Добро утро, Робин, Еси — поздрави той учтиво. — Виждам, че с вас е и Пери Касата… привет на всички!
— Благодаря ти, Джими — отвърна Еси и погледна изкосо към бригадния генерал, — но не за това ти се обаждаме.
— О? — Манцберген се намръщи. — За каквото и да е, казвайте бързо! След деветдесет секунди имам отговорна среща.
— Няма да ни отнеме толкова много време, скъпи генерале. Моля те нареди на бригадния генерал Касата да ни предаде Доли Уолтърс.
Манцберген погледна недоумяващо.
— За какво?
— Ще я използваме да открием изчезналия Уон, скъпи генерале. В него има телепатичен психокинетичен приемопредавател, както знаеш. В интерес на всички ни е да го накараме да го върне.
Манцберген мило се усмихна.
— Една минутка, скъпа — отвърна той и вдигна слушалката на информационния си пиезофон.
Бригадният генерал може да бързаше, но не беше глупав.
— Има изоставане — отбеляза той. — Това не е ли радиовръзка с нулева скорост?