Това, което видяхме, ти вече си го виждал. Предимството, което си имал пред нас е, че си знаел какво виждаш. Ние бяхме там, Уолтърс и неговият харем, Еси и аз. Бяхме напуснали тревожния човешки свят, за да търчим подир една загадка и видяхме нещото, към което се стремяхме… как бе изядено от друго нещо! Точно така изглеждаше всичко пред нашите шокирани и неподготвени очи. Седяхме вцепенени и гледахме прибраните крила и голямата блестяща синя сфера, която се появи от нищото и ги погълна.
Усетих, че някой тихо се смее и за втори път бях шокиран, като разбрах кой е.
Беше Алберт, седеше на края на бюрото и бършеше сълзите от очите си.
— Моля за извинение — каза той, — но ако можехте да видите лицата си!
— Проклета голяма егоистична програма — изръмжа сърдито Еси, — престани с тези глупости. Какво става тук?
Алберт погледна жена ми. Не мога точно да дешифрирам изражението му: погледът изразяваше нежност и толерантност и още много други неща, които не свързвах с компютърно генериран образ, дори и на Алберт. Той също беше неспокоен.
— Скъпа госпожо Бродхед — заговори Алберт, — ако не сте искали да имам чувство за хумор, не е трябвало да го включвате в програмата ми. Ако съм ви объркал, моля за извинение.
— Следвай инструкциите! — излая Еси. Изглеждаше разстроена.
— О, много добре. Онова, което видяхте — обясни той и се обърна демонстративно от Еси към групата, пред която говореше, — е според мен първият известен случай на наблюдавана от хора хичиянска операция, извършена в реално време. Платноходката е била отвлечена. Вижте онзи малък кораб, — Той махна небрежно с ръка и образът се завъртя и заплува, уголемявайки сцената. Увеличението беше по-голямо от разделителната способност на оптиката на изследователския кораб и краят на сферата стана неравен и неясен.
Зад него имаше нещо.
Имаше нещо, което се движеше бавно в тъмнината зад сферата. Точно преди да изчезне, Алберт замрази картината и ние загледахме мъглявия обект с форма на риба, доста мъничък, много лошо изобразен.
— Хичиянски кораб — заяви Алберт. — Друго обяснение нямам!
— Сигурен ли си? — извика Джени Йе-ксинг.
— Не, разбира се, че не съм — каза Алберт. — Засега това е само теория. Човек никога не казва „да“ на една теория, госпожице Йе-ксинг, а само „може би“, защото сигурно ще бъде създадена някоя по-добра и онази, която дотогава е изглеждала като най-добра, ще бъде отхвърлена. Но според моята теория хичиянците са решили да отвлекат тази платноходка.
И така, сега имахме картина. Хичиянци! Истински, потвърдено от най-интелигентната информационно-търсеща програма, съществувала някога. Изгубих две трети от столетието да търся хичиянци, отчаяно ги търсих ужасен, че може да ги намеря. И когато това стана, умът ми беше зает не с хичиянците, а с информационно-търсещата програма.
— Алберт — казах аз, — защо се държиш толкова странно?
Той ме погледна учтиво, почука тръбата на лулата о зъбите си.
— В какъв смисъл „странно“, Робин? — попита Алберт.
— По дяволите, престани! Говоря за начина, по който се държиш: Недей… — Поколебах се, търсейки думи да бъда по-учтив. — Не знаеш ли, че си само компютърна програма?
Той се усмихна тъжно.
— Няма нужда да ми го напомняш, Робин. Зная, че не съм истински, нали? И реалността, в която се намирате вие, не ме интересува.
— Алберт! — извиках аз, но той сложи ръка на рамото ми да ме успокои.
— Позволи ми да ти обясня — каза Алберт. — За мен реалността е система от голям брой паралелно активирани ключове включено-изключено в едно евристично устройство. Ако човек ги анализира, ще разбере, че това е трик, който илюзионистът прави пред зрителите. А за теб, Робин? Реалността на органичната интелигентност много по-различна ли е? Или просто определени химически реакции, които се извършват в килограми телесна материя, която няма очи, няма уши, няма полови органи? Всичко, което тази материя знае, е научила от слухове, казани от някоя възприемаща система. Всяко чувство достига до нея по някакъв нерв. Има ли някаква разлика между нас, Робин?
— Алберт!
Той поклати глава.
— Ах — въздъхна тъжно — зная. Не можеш да се хванеш на моя трик, защото познаваш майстора на трика… тя е тук между нас. Но не мамиш ли сам себе си? Не трябва ли да ми се оказва същото уважение и толерантност? Аз бях доста важен човек, Робин. Уважаван от някои много високопоставени личности. Крале. Кралици. Големи учени. И колко добри хора бяха те! На седемдесетия ми рожден ден организираха парти… Робъртсън и Уигнер, Курт Гьодел, Раби, Опенхаймер… — Той изтри една действителна сълза… и това беше предела, до който Еси му позволи да стигне.