Тя се изправи.
— Приятели мои, съпруже! — каза Еси. — Очевидно тук нещо не е в ред. Моля за извинение. Трябва да извърша пълна проверка на програмата. Извинете ме.
— Грешката не е твоя, Еси — обадих се аз по възможно най-любезния начин, но тя не го възприе като такъв. Погледна ме както на първите ни срещи, когато й разказвах за всички весели номера, които правех на моята психоаналитична програма, Зигфрид фон Шринк.
— Робин — каза ми хладно, — вече прекалено много говорихме за грешки и вини. Ще обсъдим всичко по-късно. Моля гостите временно да освободят кабинета ми. Алберт! Прибирай се веднага за отстраняване на повредата!
Една от неприятните страни да си богат и известен е, че много хора те канят да им гостуваш и почти всички очакват и ти да ги поканиш. Не ме бива да посрещам гости. На Еси обаче й доставя истинско удоволствие, така че намерихме взаимно приемливо решение. Много е просто. Аз стоя при тях, докато ми е приятно… понякога няколко часа, друг път пет минути. След това се оттеглям в кабинета си и ги оставям на Еси. Особено обичам да правя това, когато по някаква причина между гостите съществува напрежение. Действа добре… за мен.
Но понякога номерът не минава и тогава няма мърдане. Такъв беше случаят сега. Не можех да ги оставя на Еси, защото тя бе заета. Не исках и да ги оставям сами, защото вече ги бяхме оставяли и то доста за дълго, А напрежението беше голямо. И така, опитах се да съм любезен, тъй като нямах никаква възможност да се измъкна.
— Искате ли нещо за пиене? — попитах учтиво. — Нещо за ядене? Имаме хубави програми за гледане, стига Еси да не е повредила схемите.
Йе-ксинг ме прекъсна с въпрос:
— Къде отиваме, господин Бродхед?
— Ами… — проточих аз и се усмихнах… весело; любезен домакин, опитва се да накара гостите си да се отпуснат, дори когато задават въпрос, на който не е измислил отговора, защото е мислил за много други по-неотложни неща. — Предполагам въпросът е къде вие бихте искали да отидете. Искам да кажа, изглежда няма никакъв смисъл да препускаме подир платноходката.
— Така е — съгласи се Йе-ксинг.
— В такъв случай, струва ми се, това зависи от вас. Не мисля, че бихте желали да останете в караулното помещение… — напомних им, че в края на краищата бях направил услуга на всички.
— Определено не — отново отговори Йе-ксинг.
— Тогава обратно на Земята? Можем да ви оставим на някоя стартова спирала. Или, ако предпочитате, на Гейтуей. Или… чакайте да помисля, Оди, ти беше от Венера, нали? Искаш ли да се върнеш там?
Сега беше ред на Уолтърс да отговори:
— Не. — Той се задоволи само с това. Помислих си, че е много неучтиво от страна на моите гости да ми отговарят само с „не“, когато се опитвах да се държа като любезен домакин.
Доли Уолгърс ми изнесе едно представление, Тя вдигна дясната си ръка с една от нейните кукли — онази, която се предполагаше, че прилича на хичиянец.
— Проблемът, господин Бродхед, е в това — каза тя със сладникав глас, без да движи устните си, — че никой от нас няма такова място, на което иска да отиде.
Тъй като това беше очевидно, изглежда никой нямаше какво да допълни. После стана Оди.
— Аз ще взема едно питие, Бродхед — изръмжа той. — Доли? Джени?
Това очевидно беше най-добрата идея, която някой беше имал от известно време. Всички се съгласиха, подобно на гости, отишли твърде рано на парти, за да има какво да правят, така че да не им личи толкова, че нямат какво да правят.
Разбира се имаше много неща за правене и най-голямото от тях не ми излизаше от ума и не ми позволяваше да съм приветлив към моята компания. То дори не се опитваше да възприеме факта, че фактически бяхме видели (може би) работещ хичиянски кораб с хичйянци в него. Това отново бяха моите черва. Докторите бяха казали, че мога да водя нормален живот. Те обаче не бяха казали нищо за такъв ненормален живот, какъвто водех аз, така че отново бях започнал да чувствам възрастта и деликатното си здраве. Затова с радост взех чашата с джин и вода, седнах до лъжливата камина с лъжливи пламъци и зачаках някой друг да поеме топката.
Този друг беше Оди Уолтърс.
— Бродхед, оценявам това, че ни измъкна от кашата и зная, че си го направил със собствени средства. Предполагам, че е най-добре да ни оставиш на първото удобно място, което намериш, и да си вършиш твоята работа.
— Е, има много места, Оди. Нямаш ли някакви предпочитания?
— Бих предпочел… — започна той, — мисля, че всички бихме предпочели да имаме възможност да си изясним какво желаем да правим. Сигурно си забелязал, че имаме лични проблеми, които трябва да решим. — Това не е изявление, с което човек трябва да се съгласи, а аз определено не можех да го отрека, затова само се усмихнах, — Така че това, от което се нуждаем, е да имаме възможност да останем насаме и да ги обсъдим.