Харолд се засмял доволно.
— Какво става, Сънливко? — запитал надменно той. — От кугелблица ли се изплаши?
Кихльо премигнал с големите си, розови, кръгли хичиянски очи.
— Да съм се уплашил от кугелблица? Не. За какво говориш?
— Ами, изглеждаш толкова смешно — обяснил Харолд.
— Не съм смешен. Направо съм побеснял. Виж това! — Кихльо размахал кльощавата си ръка към другия край на дока. — Това е хичиянски кораб! И тези, които слизат от него, носят пашкула на древните. Но това са човеци, разбираш ли?
Ако Харолд бил хичиянско, а не човешко дете, навярно щял да се разсмее на подмятането за кугелблица.
Макар че кугелблицът не е нещо, над което трябва да се присмивате. Кугелблицът е мястото, където живеят Враговете — съществата, които хичиянците наричали Убийците. Изборът на името не може да се нарече случаен. Нищо, свързано с Враговете, не може да предизвиква дори лека усмивка на устните на който и да било хичиянец. Хичиянците нямат навика да се надсмиват над опасностите. Предпочитат да бягат от тях.
Това била поредната съществена разлика между Кихльо и Харолд. Но имало още една и причината за нея се наричала Онико.
Онико Бейкин била една от новодошлите. Контингентът от новопристигнали наброявал двайсет и двама човеци и нито един хичиянец. Четири от тях били деца. Едно от децата попаднало в училището на Кихльо. Онико.
Когато се появила за първия си учебен ден, останалите деца се скупчили около нея.
— Но ти си човек. Защо носиш хичиянски пашкул? — попитали я те.
— Всички ги носим — обяснила Онико. След това им изшъткала да пазят тишина.
Онико действително била човек. Освен това била от женски пол и приблизително на възрастта на Кихльо. Кожата й била с бледомаслинен оттенък. Имала черни монголоидни очи, черна, права и лъскава коса и Кихльо със задоволство установил, че съгласно изброените белези тя принадлежи към една от подрасите на човешкия род, определяна като „ориенталска“. Въпреки това говорела правилен английски, а за негова изненада, също така правилен хичиянски. Повечето от хората познавали сравнително добре хичиянския правоговор, но Онико била първата — поне за Кихльо — която се оправяла еднакво добре както с езика на Делото, така и с езика на Чувствата.
Но дори това не намалило изумлението му от факта, че едно човешко дете може да носи пашкул.
Първия час имали ритмика и на Онико се паднало да му бъде партньор по време на упражненията по разтягане и свиване. Така Кихльо получил възможност да я огледа отблизо. Макар все още да смятал, че плътта й е в потискащо изобилие и тялото й е прекалено масивно, той харесал сладкия мирис на нейния дъх и нежния начин, по който произнасяла името му — не Сънливко, нито дори Кихльо, а Стернутатор, на чист хичиянски език. Дори бил малко разочарован, когато училищният наставник прекратил преждевременно заниманията им, защото му се искало да я опознае по-отблизо.
Същата вечер вкъщи направил опит да узнае от баща си защо човеците биха носили хичиянски пашкул, който на техния език наричали „капсула“.
— Много просто, Любопитко — отвърнал с уморен глас Бремстранхлунг. — Те са невъзвращенци.
Причината, поради която Бремстранхлунг се чувствал уморен, била, че давал двойни дежурства. Това правели и всички наблюдатели. Дните, през които продоволственият кораб стоял на док в Колелото, се смятали за особено напрегнати, тъй като неминуемо били свързани със значителна суматоха на станцията. Наблюдателите оставали на постоянен пост край „кушетките“ до момента на старта на кораба, след което на Колелото настъпвало обичайното спокойствие. Ето защо зад гърба си Бремстранхлунг имал една особено дълга смяна.
— Невъзвращенци — продължил с обясненията той — е група от човешки същества, които пътуват с хичиянски кораб само в една посока. Все пак — посъветвал го той, — обърни се към майка си за по-подробна информация. Тя е разговаряла с екипажа на кораба.
— Нещастниците все още бяха в шок — заговорила Фемтоуейв, имайки пред вид хичиянския екипаж. — Потеглили от ядрото към Земята, натоварени със специалисти и материали, спрели там, взели нов товар — този път за нас — спрели на още едно място по пътя си, да приберат невъзвращенците — представяш ли си каква бъркотия?
— Точно така — кимнал Бремстранхлунг. — Та, когато хората стигнат крайната цел на своето пътуване, те вече не могат да се върнат. Трябва да останат там завинаги.
— Ако беше завинаги — поправила го с усмивка Фемтоуйв, — нямаше сега да са тук, Бреми.
— Знаеш какво имам предвид. Както и да е, Стернутатор, тази малобройна група се оказала с особено богата чувствителност. — Говорел за една специфична способност, необходима при използване на „кушетките на сънищата“. С нейна помощ се улавят признаците на разумност по време на „прослушването“, а Бремстранхлунг бил един от най-чувствителните специалисти в тази област. Тъкмо по тази причина го бяха пратили на Колелото.