— Но аз не почувствах нищо. И другите също — възразил учудено Стернутатор.
— И друг път е имало фалшиви тревоги — произнесла с надежда Фемтоуейв.
— Така е — кимнал баща му. — Нали затова сме толкова много — за да не пропуснем и най-малкия сигнал. Може да изминат милион години, преди да дойдат Убийците. Кой би могъл да знае със сигурност? А сега, Стернутатор, какво искаше да попиташ за човешкото момиче Онико?
Кихльо завъртял очи. О, да, той имал милион въпроси, но мисълта, че този път може би сигналът наистина е принадлежал на зловещите Убийци, внезапно ги прогонила. Фалшива тревога? Как могат да са толкова сигурни? Или пък не са?
Но това били въпроси, които баща му очевидно не би искал да обсъжда. Накрая се съсредоточил, помислил малко и казал:
— Татко, въпросът не е само в пашкула. Онико спомена нещо и за „пари“. Откъде идва това богатство? — Той използвал английската дума, тъй като в хичиянския език не съществува подобно понятие.
— Хора — отвърнал Бремстранхлунг сякаш това обяснявало всичко и свил широките си рамене.
— Но, татко, нима всички хора притежават богатство?
— Не, разбира се, че не. Защото тези, за които говорим, са имали късмета да се натъкнат на някакви изоставени хичиянски устройства. Нещо, което някога е била наша „собственост“, както обичат да казват. Дори не са го търсели целенасочено. Открили го случайно и според човешките закони се сдобили с правото да го „притежават“, а също и да го търгуват срещу „пари“.
— Всъщност, идеята да се използват тези „пари“ не е напълно лишена от здрав смисъл — намесила се Фемтоуейв. — Изглежда функционира като един вид примитивен сервомеханизъм за разпределение на социалните блага.
— Да не искаш да кажеш, че й ние трябва да я възприемем? — попитал навъсено Бремстранхлунг.
— Не, в никакъв случай, Бреми! И все пак е интересно.
— Интересно! — изпръхтял той. — По-скоро глупаво! Каква е ползата от тези „пари“? Не притежаваме ли и без тях всичко, което ни е необходимо?
— Не и толкова, колкото може да има Онико — отбелязал завистливо Кихльо.
Бремстранхлунг погледнал отчаяно момчето. Но когато заговорил, обърнал се към жена си.
— Виждаш ли? — повишил тон той. — Виждаш ли какво става с детето ни тук? Какво ли ще поиска от нас следващия път? Да му „купим“ нещо? Защо трябва да приличаме на тях, след като сме по-стари и по-мъдри?
— Бреми, скъпи — отвърнала успокоително Фемтоуейв, — нима е редно да се ядосваш за подобни неща? Вече сме обсъждали опасността синът ни да живее в човешко обкръжение. Още преди да напуснем ядрото, не помниш ли?
— Да, за пет минути.
— С толкова разполагахме тогава. За Стернутатор и те са напълно достатъчни.
— Така е, татко — намесило се момчето. — Излишно е да се притесняваш.
— Сигурно сте прави — съгласил се Бремстранхлунг, но въпреки това вечерята приключила в неловко мълчание. Сетне, докато помощникът прибирал масата, те пообщували за малко с древните, вслушвайки се в мъдрите им съвети. Това бил типично хичиянски обичай, който също подействал успокояващо на Бремстранхлунг. Докато дойде време да си лягат, той възвърнал напълно душевното си равновесие. Най-сетне се надигнал и пожелал лека нощ на сина си.
— Благодаря, татко — отвърнал Кихльо, после го повикал: — Татко?
— Какво има?
— Трябва ли да спя увит като какавида? Не мога ли да получа истинско легло, със завивки и възглавница?
— Истинско легло? — попитал изненадано баща му и тъкмо се готвел да продължи, когато се намесила Фемтоуейв.
— Хайде, стига, Стернутатор. Лягай си и повече нито дума!
Потиснат и обиден, Кихльо се прибрал в стаята си и се пъхнал в топлата утроба на подобното на пашкул легло. Чувствал се засрамен, задето трябвало да спи в подобно нещо, след като всички деца си имали нормални легла. Завъртял се вътре десетина пъти, преди да нагласи мекотата така, както я предпочитал и накрая заспал.
— Но не разбираш ли, скъпи? — говорела през това време майка му на Бремстранхлунг. — Всичко това няма никакво значение, сравнено с величавата идея, на която сме дошли да служим. Никога не бива да забравяме защо нашите предци са напуснали ядрото — и защо се е наложило да тръгнем по техните стъпки.
— Има някои неща, които са от значение — отвърнал навъсено Бремстахлунг. — И едно от тях е справедливостта!
— Добре, Бреми, така е. Справедливостта винаги ще има значение. Освен когато я сравняваш с опасността от Убийците.
Поне засега няма какво повече да се разкаже за децата. Известно време живели мирно и щастливо на Колелото. Тъй като били почти на една възраст, тримата прекарвали заедно по-голямата част от времето си. Скитосвали по всички краища на Колелото, ходели на пикник в горичките, посещавали ремонтните цехове, където се поправяло всичко — от детска играчка до звездолет, и където работела Фемтоуейв. Надничали и в космическите кораби, закачени с безброй тръби към доковете, сякаш били малки кутренца, които бозаят от майка си. Често наминавали към библиотеката, с нейните десетки милиони молитвени ветрила и касетки със записи. Ходели в зоологическата градина, където имало котки, крави, маймуни и различни хичиянски животинки — висящи, прозяващи се, лениво облещени в децата, които ги зяпали.