Стоеше точно пред мен, оплела пръсти с Дейн Мечников. Главата й беше полуизвърната към човека, положил ръка на рамото й. Имаше черни, изписани вежди и прекрасно лице, по което бях ридал цели трийсет години.
— Робин, проклетнико, внимавай да не я изплашиш — прошепна Еси зад гърба ми. И тъкмо навреме. Почти бях готов да се материализирам пред тях, без да си давам сметка, че неочакваната среща щеше да е точно толкова потресаваща за нея, колкото бе за мен.
— Какво да правя сега? — попитах, без да откъсвам поглед от Клара.
— Ами как какво? — отвърна Еси. — Просто се дръж естествено. Дай на жената време да се осъзнае! Покажи се ей там, в края на гората и се приближи бавно към нея. Дай й възможност да преглътне новината, преди да й заговориш.
— Но това ще отнеме цяла вечност!
— И какво от това, глупчо? Тъкмо ще свършиш и някоя друга работа междувременно. Я се поогледай малко. Не виждаш ли, че двойникът на Касата те търси навсякъде?
— Да върви по дяволите — промърморих унесено. Толкова бях зает да изучавам лицето и тялото на моята някогашна възлюбена, че нищо друго от света не можеше да ме заинтересува. Едва сега си дадох сметка, че колкото повече милисекунди отделям за безцелно зяпане, толкова по-късно ще чуя гласа й.
— Права си — склоних неохотно. — Ще взема да се срещна с онзи копелдак. Чакай само да започна тук.
Измайсторих най-хубавото си възможно копие, оставих го да се материализира зад стеблото на най-голямото дърво и го насочих към групичката. Веднага след това последвах покорно Еси назад към Вретеното, където според нея ме очакваше Касата.
Знаех, че ще изминат ужасно много милисекунди, преди моят двойник да пресече поляната, да застане до Клара, да й заговори и да получи отговор. Изпитвах непреодолимото желание да скъся по някакъв начин този мъчителен период, защото просто не можех повече да чакам.
Но същевременно горях от желанието да го продължа. Защото — какво щях да й кажа?
Хулио Касата отвлече мислите ми от тези — как би ги нарекла Еси — глупье бръщолевения. Виж, за това го бива. Той е като ухапването от комар, дето те кара да престанеш да усещаш болката в зъба. От онези неприятни способи да забравиш неприятното.
Открихме го в „Синият ад“. Еси стисна ръката ми и се усмихна. Касата седеше на една от малките масички, с питие пред него и унесено галеше млада жена, която досега не бях виждал. Всъщност така и не сполучих да я разгледам, защото в мига, когато Касата долови присъствието ни, той промени всичко. Изчезнаха гостите, момичето и „Синият ад“, озовахме се в кабинета му, в спътника на Обединената служба за наблюдение на Убийците. Видът му също се промени светкавично — сега беше с прилежно сресана коса, яката на мундира му бе закопчана догоре и погледът му блестеше като айсберг над стоманената повърхност на бюрото. Посочи ни двата фотьойла.
— Сядайте.
— Стига глупости, Хулио — отряза го Еси. — Ако искаш да говориш с нас, говори. Но не тук. Грозно е.
Погледна я така, както генерал би погледнал някой младши лейтенант. Сетне реши да играе на добро момче.
— Както желаеш, скъпа. Избирай сама.
Еси се засмя. Погледна ме, поколеба се и сетне премахна кабинета. Вместо него се появи познатият интериор на нашата „Истинска любов“ заедно с кушетките, бара и леката танцова музика.
— Добре — кимна примирително Касата. — Много по-добре. Хубаво гнезденце сте си скътали. Може ли да си налея? — той кимна към бара.
— Може, не може — отвърна подигравателно Еси. — Хайде престани. Значи така — ембарго на нашия кораб. И защо?
— Само временно неудобство, уверявам те, скъпа. За да съм сигурен, че ще мога да си поговоря с вас.
— Ами говори де — намесих се раздразнено. Еси ми хвърли предупредителен поглед, доловила промяната в тона. Не биваше да се безпокои — държах положението под контрол. Просто не бях в настроение за разговори с Хулио Касата.
Някои нещастници смятат, че безтелесните като мен, сиреч обитателите на гигабитовото пространство, никога не се ядосват и не губят присъствие на духа, защото са програми, но това не е вярно. За мен целият купон бе като фойерверк от противоречиви преживявания — възбуда в самото начало, душевен възход и отрезвяване по време на разказа за Тангент и онова ужасно пътешествие, безброй противоречиви чувства, след като узнах за присъствието на Клара. И сега, като капак на всичко — разговорът с Касата.