Касата отхапа края на пурата и го изплю върху килима, като следеше внимателно реакцията ми.
— Мислиш се за по-важен, отколкото си всъщност, Бродхед. — Успях да съхраня усмивката на лицето си, макар отвътре да изстивах. — Лъжеш се, ако смяташ, че ембаргото е само за теб. Знаеш ли, че хичиянският кораб е пристигнал направо от ядрото?
Не го знаех. Но не виждах какво значение може да има.
— Информацията е секретна, Бродхед — изсумтя Касата. — Тези Древни предци нямат право да дърдорят каквото им падне. Първо трябваше да се явят на инструктаж в Обединената служба.
— Така си и мислех! Близко до ума е, че събития с давност над половин милион години могат да представляват само военна тайна!
— Не само половин милион години! Те познават и настоящото състояние на бойна готовност в ядрото. Истински хичиянци, които са били там и са видели всичко с очите си. Както и този тип — Уолтърс.
Въздъхнах. Това, което най-много ми се щеше да попитам, е от кого всъщност трябва да бъдат опазвани всички тези тайни. Но това би означавало да налея гориво в един безсмислен спор, а вече ми беше дошло до гуша от Касата. Затова подметнах любезно:
— Първо ми заявяваш, че съм напаст, сетне обвиняваш онези от хичиянския кораб. Каква връзка има едното с другото?
Той отново всмукна от пурата. Издиша дима право в лицето ми и отвърна:
— Нищо. Това са съвсем различни неща. Дойдох тук заради кораба, но исках също да ти кажа да не ми се пречкаш из краката.
— И защо?
— Защото си цивилен — обясни той. — А си пъхаш носа в делата на Обединената служба. Не можем да позволим всякакви цивилни муцуни там, където се върши важна работа.
Започнах да осъзнавам какво точно го безпокои. Усмихнах се на Еси, за да и дам да разбере, че нямам никакво намерение да го удуша. Поне засега.
— Ах, значи маневрите не са протекли според очакванията.
Касата се задави и изплю цигарен дим.
— Кой ти го каза?
Свих рамене.
— Ами то е очевидно. Ако бяха преминали успешно, отделът за връзки с обществеността досега да е натъпкал новинарските емисии с репортажи. Провалихте се и сега искате да скриете това от хората, които ви плащат сметките — от данъкоплатците. Като мен.
— Скапан умник — изруга невъздържано той. — Ако ги повториш още веднъж, ще се погрижа лично за голямата ти уста!
— И как възнамеряваш да го направиш?
Но той вече се беше овладял.
— Като начало от този момент анулирам пропуска ти за Обединената служба.
Това беше прекалено дори за Еси.
— Хулио — подскочи тя. — Да не си се побъркал?
Положих успокояващо ръка на рамото й.
— Слушай, Хулио, вярно е, че в момента имам доста проблеми, но твоята служба не е сред тях. Дори не е в списъка на първите десет. Нямах никакво намерение да занимавам с дребната си особа когото и да било от Службата, нито сега, нито в обозримото бъдеще, докато ти не се появи тук с арогантните си заповеди. След което, естествено, смятам при първа възможност да проверя какво всъщност става в Службата.
— Ще накарам да те арестуват! — изрева той.
Някъде по това време започнах да се забавлявам.
— О, не, няма да го направиш. Не разполагаш чак с такава власт. Не забравяй, че аз държа Института.
Това си беше удар под пояса. Институтът „Бродхед“ е една от най-добрите ми реализирани идеи. Издържам го от доста време по много причини, като главната — между нас казано — са данъците. Постарал съм се на ключови места в управата на Института да бъдат назначени верни хора, готови да изпълнят всяка моя заповед.
Касата се възстановяваше бързо.
— Кой, аз ли няма да го направя? Това е заповед!
Спрях и го изгледах навъсено. След това произнесох тихичко:
— Алберт? — Той се появи от въздуха и се опули въпросително към мен, над димящата си лула. — Изпрати следното съобщение от мое име. Нареждам на всички клонове на Института от този момент нататък да преустановят всякаква форма на сътрудничество с Обединената служба за наблюдение на Убийците и да забранят по-нататъшен достъп до наша информация на служителите й. Като следствие от заповед на генерал Хулио Касата, забраняваща всякакви контакти на Робинет Бродхед със Службата.
Очите на Касата заплашваха да изскочат от орбитите.
— Я почакай малко, Бродхед!
Извърнах се усмихнато към него.
— Имаш нещо да добавиш ли?
На челото му беше избила пот.
— Няма да го направиш… всички сме в лодката… Враговете са по петите ни!
— Но, Хулио, не можеш да си представиш колко се радвам да го чуя. Бях останал с впечатлението, че си ги превърнал в твоя лична собственост. Не се безпокой. Няма да спра разработките в Института. Изследванията ще продължават в същия дух, разузнавателните кораби ще летят към назначенията си, всички възможни източници ще събират информация за Враговете. Просто няма да занимаваме хората от Службата с нашите проблеми. Така. Алберт да изпраща ли съобщението?