— С истинската Еси, значи? — повтори тя и вдигна замислено чашата си.
— Е, само си го мислех…
— Разбирам. Да не искаш да кажеш, че истинската Еси може да се появи тук, на Сбръчканата скала?
Бях объркан. Истината е, че не знаех какво искам. В края на краищата, моята Сгъваема Еси е само двойник и нищо повече. Там някъде, по широкия свят, все още съществува истинската, телесна Еси. Красива и привлекателна, вечно млада жена — благодарение на Пълното медицинско обслужване.
И все още моя съпруга. Както и мой създател, творец, ако мога така да се изразя. Мисля, някъде вече споменах, че тъкмо на нея двамата с Еси дължим съществуването си в гигабитовото пространство. Тя ни е написала. От време на време модернизира собствения си програмен вариант, което значи, че двете се срещат и обменят натрупаната информация. С други думи Сгъваемата Еси се различава твърде малко от истинската…
Само дето никога не се срещаме. Не мога да го понеса. Наречете го както ви скимне. Такт. Ревност. Глупост. В крайна сметка за мен е далеч по-добре, когато не виждам своята жива, телесна, органична съпруга. Предпочитам да оставя нещата такива, каквито са сега.
Ето защо казах на Еси:
— Не. Не мисля, че истинската Еси би изпитала ревност, дори да се появи тук, нито смятам, че Клара би отвърнала със същото, а и да си призная, нямам никаква представа къде се намира сега Еси и с какво се занимава. Не искам и ти да ми казваш — добавих припряно, защото се опасявах, че може да го възприеме като подкана да сподели с мен информация.
Еси ме гледаше с нескрито подозрение. После обаче размисли и вдигна рамене.
— Добре, да бъде както казваш. Какво значение? Пак си глупчо и нищо повече. Любопитно ли ти е къде е била Клара Моинлин през всичките тези години и защо с нея е Дейн Мечников?
— Ами, и аз се питах…
— Няма какво да се питаш! След срещата ти с Клара тя пожелала да отиде другаде. Ходила е на много различни места. Дори твърде далече. Върнала се и в черната дупка и спасила останалите от групата — между тях и Мечников.
— Ох — рекох аз.
По някаква неясна причина това никак не се понрави на Еси. Тя ме погледна смръщено.
— Мисля, че казваш истината, Робин. Не Клара ти е в ума. Но напоследък си нещо мрачен. Ще ми кажеш, ако знаеш защо, нали?
— Щом ти не знаеш, откъде ще знам аз?
— Може и да съм ти създател — въздъхна тя, — но това значи, че мога да променям разни неща в теб, а не да анализирам причините за появата им. Да махам подпрограми и да те правя щастлив. Искаш ли?
— Не!
— Не? — повтори тя. — Разбира се, че не. Свикнал си с добрия стар Робинет Бродхед, нищо, че е само една тъжна програма, Говори ми, Робин! Кажи какво те яде. Кажи ми първата дума, която ти идва на езика. Нали тъй те караше Зигфрид?
Поех с пълни гърди, въздъхнах и изплюх камъчето:
— Смъртта.
Няколко хиляди милисекунди по-късно бях обратно в Сентрал парк и докато наблюдавах как Клара се приближава към моя двойник, зачудих се защо ли го бях казал.
Нямах никакво намерение. Не искам да ви описвам онзи тягостен разговор с Еси, който последва, защото никак няма да ми е приятно. Не стигнахме доникъде. И без това нямаше докъде да се стигне. Смешно беше да се страхувам от смъртта, след като вече не можеше да ме сполети.
Странно, но думите й никак не ми подействаха успокояващо.
Нито предстоящият разговор с Клара. Сетих се, че Оди Уолтърс присъствал на купона и реших да се срещна с него, докато моят двойник размени няколко любезности с Клара. Лесно го открих.
Но там също не намерих утешение. Тъкмо слизаше от борда и не беше никак забавно да го гледам, докато се измъква б-а-а-а-авно от шлюзовия люк и пристъпва по металния под.
За да завържа разговор, подхвърлих на Еси:
— Не ми изглежда никак променен.
— Естествено, нали е бил в ядрото — отвърна тя. Но не го гледаше. Разглеждаше лицето ми и вече знаех какво си мисли — че съм глупавичък. Досетих се кого има пред вид, когато добави: — Бедното ми момче.
Изсумтях недоволно. Не бяхме сами, имаше още зяпачи, дошли да разгледат мястото, откъдето са заминавали някога храбрите изследователи. Да ги гледам заедно с Оди беше почти толкова интересно, колкото да следя растежа на камъните и постепенно ме завладя скука. Не можех да прогоня Клара от мислите си. Нито пък Еси. Оня досадник Хулио Касата също изплуваше от време на време в съзнанието ми. Ужасно ми се искаше да открия най-сетне нещо, което да ме отвлече от всички наболели проблеми.
— Знаеш ли… интересно ще ми бъде да чуя неговата история.
— Ами върви тогава — подкани ме Еси.
— Какво? О, имаш пред вид да пратя двойник и…
— Не двойник, глупчо. Не виждаш ли? Оди носи пашкул. Вътре сигурно има древен. Съхранен и безтеселен също като мен и теб. Тъй че защо не попиташ неговия древен, а?