Към началото на петия час от пребиваването му в ядрото ги застигнал още един звездолет.
Двата кораба се скачили. Вторият бил много по-голям от този на Капитана. Екипажът му наброявал трийсетина души и всичките нетърпеливо се прехвърлили на борда, за да видят това странно същество, този „човек“, със собствените си очи.
За съжаление, някъде по това време му отнели пашкула и Оди бил лишен от успокояващото присъствие на Дваж. Давал си сметка, че по този начин Дваж ще има възможност да ги запознае в най-общ план с езика, на който говори, както и да им предаде информацията, събирана през последните няколко седмици, но въпреки това усещал липсата й като физическа болка.
И все пак, представяте си каква невероятна картина? Цяла тълпа от извънземни, скупчени около него, разговарящи развълнувано, жестикулиращи и — да не забравим — миришещи по свой, специфичен начин. Миризмата на амоняк ставала почти нетърпима, отвратителна, но тези, от които лъхала, му били приятели. За съжаление, не можел да долови повече от откъслечни фрази, но все пак накрая осъзнал, че от известно време му повтарят да застане неподвижно. Опитал се да изимитира характерния жест на хичиянците за съгласие, като същевременно се чудел какво ли още ще поискат от него.
Оказало се, че му предстои обстоен физичен преглед. За нула време му свалили дрехите, след това започнали да го оглеждат, опипват, измерват. Пъхали мънички меки сонди в ушите, носа и ануса му. Взели няколко почти незабележими образци от кожата и косата му, от ноктите и лигавиците. Нито веднъж не почувствал болка, но, дявол да го вземе, всичко това било толкова унизително.
Вече си давал сметка, колко много време е изминало на Земята. Минутите и часовете в ядрото се равнявали на години и десетилетия отвън.
Последното, което си спомнял било най-изненадващо от всички случки.
След като приключили с прегледа, позволили му да се облече. После една дребна, гъвкава женска го докоснала лекичко по рамото и му прошепнала със свистящ акцент:
— Току-що приключихме с вашия Древен. Можете да си го вземете.
— Благодаря ви — изръмжал Оди и дръпнал пашкула от ръцете й.
— Дваж ще ви каже какво трябва да правите. — Женската се усмихнала.
— Надявам се — кимнал Оди, докато си прикачвал конуса.
Дваж също изглеждала изтощена. Явно изпитанието било тежко и за двамата.
— Чакат от теб изявление — заговорила тя веднага, щом установили контакт. — Но не се опитвай да говориш на нашия език, твърде слаби са ти познанията…
— И защо не?
— Защото познаваш само езика на делото, но не и на чувствата — обяснила Дваж, — а за всички нас моментът е особено емоционален. Ето защо трябва да говориш на английски, а аз ще превеждам.
— На кого ще превеждаш?
— Ами как, на всички хичиянци, разбира се. Трябва да им обясниш със свои думи по какъв начин човечеството ще ни помогне да разрешим проблема с Враговете.
— О, по дяволите! — изругал Оди. Проклинал самохвалството си и глупашкня импулс, който го накарал да произнесе онези думи. Проклинал, то е ясно, и Враговете. — Мразя да произнасям речи! А и какво толкова мога да им кажа?
— Нищо, разбира се — съгласила се Дваж. — Но по-добре ще е, ако го чуят от теб самия.
И тъй, през следващите десет минути (или няколко месеца) Оди произнесъл реч.
Като се изключат десетината присъстващи на борда, всички останали хичиянци го следели с помощта на миниатюрни сфери, които, както още в началото предположил, били своеобразни камери. От друга страна, мисълта, че се обръща към цяла една раса, го карала да трепери неудържимо. Милиарди погледи! Безброй лица, изкривени от ужас или неистов интерес, които преценявали всеки негов жест според техните си представи!
И наистина го гледали всички. Децата в техните училища, работниците, спрели за малко своята работа, младите, мъртвите също — защото Древните предци смятали, че не бива да пропускат момента. На скритите под прозрачни куполи планетарни повърхности, в космическите станции, на бордовете на излитащите кораби — отвсякъде към него били извърнати невидими очи и уши, които следели всяка негова дума.
И въпреки това Оди се справил. Започнал с:
— Аз… ъъъ… — сетне си поел дъх и продължил малко по-уверено: — Аз… ъъъ… съм един обикновен човек и не мога да говоря от името на всички хора. Но аз познавам добре хората — човеците, искам да кажа. И ето какво ще ви заявя — ние няма да избягаме и да се скрием. Не се обиждайте. Зная, че за вас е непосилно… — той завъртял глава, но размислил и продължил в същата посока: — Съжалявам, ако наранявам чувствата ви, но смятам, че трябва веднага да си изясним нещата. Виждате ли, ние сме свикнали да се борим. Умеем да схващаме бързо, вижте колко добре сме изучили всичко, което ни е останало в наследство от вас. И ако вие наистина не можете да се справите по никакъв начин с Враговете, ние поне смятаме да опитаме. Не ви обещавам, че ще решим проблема, аз нямам право да давам подобни обещания. Само ви казвам, че го зная със сигурност. Ето това е. Благодаря ви, че ме изслушахте.