Той изпънал рамене, обърнал ухилената си мутра към камерите и те, сякаш неохотно, се насочили надолу.
Първа към него се приближила и го заговорила хичиянката, която му върнала Дваж.
— Ето какво ще ви кажа, Оди Уолтърс Трети. Консултирах се с вашата Дваж по въпроса за превода и зная, че съм го направила както трябва. Затова ще го чуете на английски. — Тя се поела дъх, размърдала заострените си като бръснач устни в няколко неми репетиции и след като разклатила китки, произнесла:
— Куражът не е мъдрост. Мъдростта е съответстващо поведение. Куражът понякога е самоубийство. Това ми наредиха да ви предам древните.
Оди изчакал няколко секунди, но изглежда нямало да има повече. Затова кимнал и казал:
— Благодаря ви. А сега, ще ми позволите ли да отскоча до тоалетната?
Оди не бързал да се измъкне от „онова място“. След всички мъчителни процедури, на които бил подложен, имал нужда да остане за малко насаме. Откачил пашкула и го поставил на пода, защото не искал дори Дваж да се меси в мислите му.
Докато пълнел тоалетната чиния с жълтеникава урина, докато миел ръцете си и докато разглеждал лицето си в огледалото, през главата му минавали всякакви мисли. Освен това, сякаш чувал равномерното потракване на часовника, който отчитал всеки миг от пребиваването му тук. Пет секунди, за да дръпне ципа на дюкяна. Около минута, за да се изпикае. Още две минути, за да си измие ръцете и да се погледне в огледалото. Опитал се да прецени колко време е изтекло навън от ядрото. Все още му било трудно да пресмята с различни категории, но все пак получил някакъв що-годе верен резултат. Докато бил в тоалетната, външният свят преживял приблизително осем-девет месеца.
Хрумнало му, че нищожният процес на изпразване на мехура може да се сравнява с периода от зачеването до раждането на едно дете и това сякаш преляло чашата. Отворил рязко вратата и първите думи, които произнесъл, когато се озовал отвън били:
— Искам да си ида у дома.
Капитана си проправил път през тълпата, завладян от желанието да му се притече на помощ в този очевидно труден момент.
— Да, Оди? Какво да направим за теб?
— Нищо повече от това, което ви казах — отвърнал непреклонно Оди. — Искам да се върна там, където всички очакват търпеливо момента да ги пратят в старчески дом.
— Да, Оди? — повторил като латерна Капитана. После изглежда разбрал. — О, ясно. Сигурно си мислиш, че възнамеряваме да те държим тук продължително време. Няма да е необходимо. Видяхме те, получихме необходимата информация. Скоро ще пристигнат и други човешки същества, готови да останат задълго.
— Значи мога да си вървя?
— Но, разбира се, че можеш. Един от корабите, предназначени за излаз извън ядрото, вече е потеглил насам. Можеш да се качиш на борда. В момента, когато прекосят ергосферата, времето, изтекло навън ще се равнява на… — той склонил глава, за да се посъветва със своя Древен — …изразено със завъртанията на твоята родна планета, то ще е приблизително четирийсет и четири години и половина.
8. ОБРАТНО В СЕНТРАЛ ПАРК
А докато слушах, разговарях и вършех разни неща, ангажиран едновременно на няколко различни места — да присъствам на разказа на Оди, да се срещна с генерал Хулио Касата, да скитам сред веселящите се гости, ето какво се случи в бавното време между мен и Клара:
Приближих се до Джел-Клара Моинлин с разцъфнала, радостна усмивка на лицето си (всъщност лицето на моя двойник) и произнесох:
— Здравей, Клара.
Тя ме погледна учудено.
— Робин! Колко мило, че те виждам отново! — Тя се отдалечи от групичката и застана пред мен. Наложи се да се отдръпна, когато понечи да ме целуне. Съществуват известни неудобства в това да си съхранена и безтелесна личност. Едно от тях е свързано с физическия контакт. Можеш да обичаш, когото си искаш, но не бива да го целуваш.
— Извинявай — подхвърлих аз, но в същия миг тя замря с обидено изражение на отхвърлено дете.
— О, дявол да го вземе, как можах да забравя! Не бива да го правиш, нали? Но въпреки всичко изглеждаш добре, Робин.
— Изглеждам така, както искам да изглеждам. Но иначе, предполагам знаеш, че съм мъртъв.