Беше й необходима цяла минута, за да се усмихне, но все пак го направи.
— Е, значи имаш добър вкус. Надявам се да се справя също толкова добре, когато ми дойде времето.
Дейн Мечников се приближи и застана зад нея.
— Здрасти, Робин — произнесе той почти равнодушно. Не изглеждаше никак развълнуван от срещата. Такъв си е Дейн, дори когато е намислил да ти забие нож в гърба, на лицето му е изписано безмерно спокойствие.
— Жалко, че не можем да си стиснем ръцете — отговорих аз. Това „жалко“ ми хареса и реших да го повторя в друг контекст. — Жалко, че не можахте да се измъкнете от онази дупка. Все пак се радвам, че накрая сте се справили.
— Не сме се измъкнали — поправи ме безкомпромисно Дейн Мечников. — Клара дойде и ни спаси.
Едва тогава си спомних, какво ми беше казал Алберт — че Мечников е наел адвокат.
Бих искал да ви напомня, че не аз бях този, който произнасяше тези думи.
Беше моят двойник.
Съществуват два начина да разговаряте чрез двойник. Единият е да го оставите на „автопилот“ и той ще се справи точно толкова добре, колкото и вие. Другият е за случаи, когато сте изнервен, неуверен и искате да знаете какво става. Такъв е и моят случай и за да поддържам непрестанна връзка, налагаше се да суфлирам на двойника, сиреч да му поднасям думите по постоянно отворени канали със скорост хилядни от секундата, оставяйки на него да ги трансформира и произнася със съответното за телесните темпо. Схващате ли картината? Все едно да пеете песен, без да знаете текста. Само си отваряте устата и следвате ритъма на оркестъра, а текстът се изписва на екрана:
И така нататък, само дето не предвождах отряд булдозеристи, а подавах реплики на собствения си двойник.
А между отделните изречения разполагах с предостатъчно време, за да мисля и да зяпам наоколо.
Това, което най-вече привличаше вниманието ми, бе естествено, Клара, но не пропуснах възможността да огледам и двамата мъже с нея.
Макар движенията им да бяха по-бавни дори от пълзенето на охлюв, забелязах, че Мечников протяга ръката си за ръкостискане. Това е добър признак, рекох си. Би могло да означава, че вече не ми се сърди, задето ги изоставих с Клара и другите в онази проклета черна дупка… ако не беше сведението за наетия адвокат.
Вторият кавалер на Клара ми бе съвършено непознат. Опитах се да го преценя на външен вид, но това, което видях, никак не ми се понрави. Първо — защото беше хубавец. Висок, с обгоряло от слънцето лице и блестяща усмивка, освен това отново бе положил свойски ръка върху рамото й.
Опитах се да си внуша, че това едва ли има особено значение. Клара стискаше и ръката на Дейн Мечников, така че — какво лошо? Нали са стари приятели, дори — за мое нещастие — нещо повече от приятели. Но защо непознатият държи ръката си на рамото й? Хайде, да речем, че е само приятелски жест. Може да й е роднина, дори психоаналитик или нещо такова, откъде да знам? Може да й помага да преодолее безболезнено шока от срещата с мен.
Не открих отговор на нито един от тези въпроси, докато разглеждах отблизо лицето на Клара, но ми беше приятно да го правя. Унесох се в спомени за отдавна отминалите времена, когато бяхме любовници.
Не изглеждаше променена. Беше си същата — моята вечна и незабравима Голяма любов, моята последна Истинска любов. Жената, която стоеше пред мен, не се отличаваше по нищо от онази Клара, която бях изоставил насред космоса, съвсем близо до кугелблица, точно след като бях умрял — и която на свой ред бе почти същата като онази, която бях зарязал в черната дупка десетилетия по-рано.
Сега вече си давах сметка, че прекрасният й външен вид не се дължеше само и единствено на Пълното медицинско обслужване. Телесната Еси бе типичен пример за постиженията на съвременната медицина. Изглеждаше предизвикателно млада и ужасно красива. Но въпреки че лекарите отдавна са надминали себе си, часовникът на времето тиктака неумолимо. Това, което всъщност правят, е от време на време да върнат стрелките му назад. Понякога се случва процесът да бъде придружен от странични ефекти — малко по-чип нос да речем или нова къдрица в косата. Случвало се е и при Еси.
Но не при Клара. Черните й ресници бяха все така извити, фигурата й — дори по-стройна, отколкото я помнех. Не се беше подмладявала, просто си беше останала млада и имаше само един начин да се постигне това.
Беше се върнала в черната дупка — доброволно бе посетила отново мястото, където я бях изоставил, където времето пълзи и където всичките тези десетки години от раздялата ни са били само няколко седмици за нея.