— Ох — въздъхнах облекчено. Никога не съм се интересувал от точната сума на моите милиарди, но зная със сигурност, че милиард повече или по-малко няма да окаже съществено влияние върху имотното ми състояние. — Това ли са „лошите новини“?
Той припали полузагасналата си лула.
— Не, запазих ги за накрая.
Втренчих поглед в него. Всмукваше си спокойно от лулата и ме разглеждаше през димната пелена.
— Говори, мътните те взели!
— Този другият — Харбин Ескладар…
— Какво за него, проклетнико?
— Клара се е срещнала с него, след като ни е оставила на „Истинска любов“. Той също е пилот. Двамата решили да се върнат при черната дупка. Клара наела звездолета на Хуан Енрике Сантос-Шмиц, тъй като бил пригоден за подобна операция. И преди да потеглят, двамата… тоест Клара и Ескладар, се оженили.
Има неприятни изненади, които определено изискват да бъдете добре подготвени, преди да ги чуете. Но тази ме зашлеви съвършено неочаквано.
— Благодаря ти, Алберт — произнесох механично и му махнах с ръка да си върви. Въздъхна, но все пак си тръгна.
Сърце не ми даваше да разговарям повече с Клара. Инструктирах двойника си какво да й каже — на нея и на Мечников, и дори на този тип — Харбин Ескладар. Но не останах да видя какво ще стане по-нататък. Прибрах се обратно в гигабитовото пространство и се загърнах с него като с юрган.
Алберт често ме упреква, че прекарвам твърде много време в собствената си глава. Прав е, разбира се. Което съвсем не значи, че за всичко съм съгласен с него. Все пак, не бива да забравяме, че аз съм човек. Може би само цифрова транскрипция на това понятие, но дори тя е в състояние да съхрани всички характерни черти за едно човешко същество. Както добрите, така и лошите. Мога да различавам едно важно събитие от друго. Зная например, че Враговете представляват смъртоносна заплаха. Освен това, често ставам жертва на собствените си чувства и това е неизбежно. Дори когато става въпрос за стара любов, за нещо, което се е случило отдавна между двама души, а сетне те са се разделили, без да таят лоши чувства един към друг.
След като Алберт се прибра там, където отива винаги, когато нямам нужда от него, реших да поскитам насам-натам из гигабитовото пространство, без да върша нещо определено. Изглежда съм се поувлякъл, защото когато надникнах отново в Сентрал парк, Клара бе стигнала до репликата:
— …Робин, позволи ми да ти представя моя…
Смешно, нали? Не исках да чуя думата „съпруг“ и затова избягах. Направо си плюх на петите.
Не, това, което току-що ви казах, не е самата истина. Аз не избягах. Потърсих съвсем определена личност, от която имах нужда в този момент. Моята Еси. Открих я на дансинга в „Синият ад“, във вихъра на безумна полка с някакъв тип с брада и когато я прекъснах, тя изхриптя изтощено:
— Робин, да знаеш само колко се радвам да те видя. Чу ли новината? Вдигнали са ембаргото.
— Много хубаво — кимнах аз и едва не се спънах.
Тя ме изгледа, въздъхна и ме отведе далеч от дансинга.
— Виждам, че не е потръгнало добре с Джел-Клара Моинлин.
Удари право в целта.
— Ами то още продължава — вдигнах рамене. — Там сега е двойникът ми.
Позволих й да ме бутне на един фотьойл, след това да седне до мен и да подпре брадичка на облегалката.
— Ах, пак си малък глупчо — бяха следващите й думи. — Его. Наранена душа. И всичко заради Клара, нали?
— Е, не съвсем, защото се появиха и други неща. По-добре да не ти ги разказвам, че ще отнеме цяла вечност. Има едно, което не мога да не изплюя веднага. Тя се е омъжила.
— Брей? — Тя не добави: „Ти също.“ Аз го направих.
— Въпросът не е в това, че съм женен, а че го намирам за чудесно, всеки миг от… чакай, Еси, искам да ме разбереш правилно…
Тя ме гледаше намръщено.
— О, Робин! Не съм очаквала, че ще ми прозвучи толкова мило. Не можеш ли да го казваш по-често?
— Казвам го, защото е самата истина.
— Зная, че е истина — тя въздъхна. — Знаеш ли какъв си ти, Робин. Един голям унищожител на купони. Толкова ми беше хубаво, преди да се върнеш.
— Съжалявам, Еси. Не исках да ти развалям веселбата.
— Надушвам, че има още глупости. Хайде, казвай, преди да си се пръснал. Какво те измъчва отвътре? Кое е толкова лошо?
— Всичко — подметнах неопределено, но по погледа й разбрах, че няма да ми се размине и се заех да й обяснявам с подробности. — Скупчиха се толкова много неприятности, не мислиш ли? — попитах накрая.
— Ах! — въздъхна тя. — Що за мрачно създание си ти, Робин? Май е време да си поговориш отново с онази умопобъркваща програма, Зигфрид фон Шринк.
— Не!