— Но, чакай — вдигнах ръка — нима забрави Враговете? Еси се засмя.
Изглежда се забавляваше чудесно. Филмът изчезна. Отново бяхме в „Синият ад“ и всичко беше както преди малко.
— Враговете? Как бих могла да ги забравя, скъпи Робин? Ще се справим с тях, когато му дойде времето. А сега, да се върнем към най-важното за момента. Хайде да танцуваме!
Чудесна жена е моята Еси. Истинска или не. Не мога да кажа, че веднага ми мина, но нейният „новокаин“ поне бе притъпил болката. Танцувахме. Купонясвахме. Тупахме се по раменете с безброй стари приятелчета. Дори видяхме Хулио Касата, увлечен в страстен блус на дансинга в „Синия ад“ — приличаше на зомби с ориенталката в обятията си. Сетне пяхме някакви стари песни — на руски — за тролейбуси и за пътя към Смоленск, думите вече нямаха значение за мен. Да ви напомня, че когато си в гигабитовото пространство, знаеш всичко за всеки и обратното. Дори и да не знаеш, все ще се намери някой като Алберт да дойде и да те осветли по въпроса.
Аз също почувствах допира му по рамото си и се обърнах да видя какво има.
— Много хубав глас имаш, Робин — похвали ме той. — Виждам, че руският ти е перфектен.
— Я ела при нас — поканих го тогава.
— Не мисля. Робин? Случи се нещо. Преди около петнайсет хиляди милисекунди всички главни радиостанции бяха изключени.
— Хайде де! — Бяха ми необходими няколко милисекунди, за да осъзная какво ми казва. — Какво? Никога досега не са го правили!
— Да, Робин. Минах насам да проверя дали генерал Касата не знае нещо по въпроса. — Той надзърна към мястото, където Касата и неговата госпожичка се натискаха.
— Да го попитаме ли?
Алберт ме погледна намръщено, но преди да успее да отговори, между нас застана моята Еси.
— Какво има? — Той й разказа накратко и тя го погледна стреснато. — Не е възможно! Има толкова много самостоятелни канали!
— Точно затова смятам, че не става въпрос за обикновена авария, госпожо Бродхед — кимна Алберт.
— Какво тогава? Поредната измишльотина на Обединената служба?
— Със сигурност решението принадлежи на Службата, но по-важно сега е да разберем какво го е причинило. Според мен на Земята се е случило нещо. Не мога да разбера какво точно.
9. НА МОРОА
Пътниците за бежанския полет от Наблюдателното колело бяха предимно деца и настроението на борда можеше да се определи като „плачливо“. Все пак се поободриха малко с излизането на земна орбита. Тук вече ги очакваха совалки, които веднага се прикачиха към външната стена с помощта на магнитни държатели.
За лош късмет на децата първият кораб, скачен със звездолета, принадлежеше на Обединената служба. Оказа се, че е натъпкан с разузнавачи. Подложиха ги на интензивни „разпити“, задавайки отново и отново едни и същи въпроси с надежда да съберат повече информация за онази „фалшива тревога“.
Разбира се, нито едно от децата не можеше да им даде достоверна информация, но на агентите им беше нужно доста време, за да се убедят в това. Накрая, с очевидна неохота, те оставиха нещастните хлапета в ръцете на посрещачите.
Следващата смяна трябваше да подсигури настаняването на децата. За някои от тях не беше особено трудно, тъй като семействата им живееха на Земята. Останалите бяха разпределени из различни училища.
Кихльо, Харолд и Онико бяха сред последните разпределени. Държаха се един за друг, свързвани от новосъздаденото приятелство, пък и защото никой от тях не знаеше френски или руски. Това изключваше училищата в Париж и Ленинград, но пък тези в Сидни, Ню Йорк и Чикаго вече бяха попълнили отредената им бройка.
— Как ми се иска да е някое топло местенце недалеч от Япония — промърмори Онико. Кихльо, който вече се беше разделил с надеждата да ги прехвърлят на някоя хичиянска колония, побърза да я подкрепи.
Разпределителката беше жена на средна възраст с проницателен поглед и тих, спокоен глас. Макар че принадлежеше към друга раса, Кихльо почти долавяше симпатията, която се излъчваше от нея. Тя погледна към екрана, озърна се и ги дари с ведра усмивка.
— Имам три свободни места за Мороа, Стернутатор. Това е близо до Таити.
— Благодаря ви — отвърна вежливо Кихльо, загледан в картата, която не му говореше нищо. Също както и островът. Но Харолд, който още преживяваше заради разочарованието, че няма да продължат към планетата Пегис, внезапно се обади отзад: