Нямаше.
Задъха се, докато застигне Базингстоук в далечния край на фермата. Тук имаше електическа ограда със слаб ток която бе предназначена да спира кравите, а не затворниците. От храсталаците се подаваха краката на един „градинар“, който изглежда бе изгубил равновесие след прекратяването на енергозахранването и бе паднал там.
— Всичко е замряло, човече — произнесе развълнувано Базингстоук.
— Ти върви напред, Сирил — рече Хеймат и преглътна от напрежение. — Аз ще те довлека обратно, ако те удари.
Базингстоук се засмя.
— О, Бю, какъв герой си ми само! Хайде, ела, ще прескочим заедно!
12. ОБЕДИНЕНАТА СЛУЖБА ЗА НАБЛЮДЕНИЕ НА УБИЙЦИТЕ
Едно нещо не бива никога да забравяте и то е, че няма нищо вечно на този свят. Алберт все ми го повтаря. Сигурно го смята за голяма мъдрост.
Е, не е далеч от истината. Дори безкрайното пътуване от Сбръчканата скала до спътника на Обединената служба най-сетне свърши.
Обединената служба за наблюдение на Убийците е разположена на геостационарен спътник, или по-точно това са цели пет спътника, въртящи се един около друг само на десет хиляди километра над Конакри в Африка. По-рано орбиталният комплекс бе разположен над островите Галапагос, но тогава се наричаше Върховният пентагон.
Не гледах натам, когато излязохме на орбита. Зяпах надолу към Земята. Изгревът на слънцето току-що бе подминал Гвинейския залив, но западният бряг на Африка продължаваше да тъне в мрак. Гледката бе истинска наслада за очите. Продължавам да вярвам, че Земята е най-красивата планета на света. Тъкмо усетих колко силна е била носталгията ми по старата родина, когато ме стресна гласът на Еси:
— Всичко са развалили!
Необходими ми бяха няколко милисекунди преди да осъзная, че тя няма предвид Земята.
— Извинявай — рекох. — Не гледах към екрана.
Включих се към външните датчици и „очите“ на кораба станаха мои. Веднага разбрах какво е ядосало Еси.
Освен петте спътника на орбиталния комплекс на Обединената служба, имаше още дузина неопознати обекти, като не броим флотилията от крайцери на Службата, които маневрираха, подготвяйки се за отпор срещу евентуално нападение. Изглежда комплексът се посещаваше често от много и различни хора, чиито совалки сега се носеха из космоса в непосредствена близост до спътниците, но дори това не бе разгневило толкова Еси, колкото грамадната, тъмна конструкция отвъд комплекса. Познах го още щом го съгледах.
Някога това е бил главният двигател на междузвезден фотонен платноход. Бях го виждал само веднъж, в часа на неговото величие, малко преди да поеме на историческо пътешествие към една далечна звезда.
— Защо е толкова смачкан? — попитах Хулио Касата. Той ме погледна раздразнено. Говореше едновременно по няколко радиоканала и изглежда причината за раздразнението му не бях аз. Май имаше някакви затруднения с дежурния офицер от Службата.
— Повтарям отново. Говори двойникът на генерал Хулио Касата. Настоявам незабавно да осигурите процедура за скачване… Проклети машини — изсумтя той, но изглежда го казваше на Алберт. Едва тогава се обърна към мен. — За платнохода ли питаш? Нали точно твоят загубен институт го докара тук за някакви научни изследвания. Какво според теб трябваше да направим с платното? Да го свиваме всеки път, когато слънцето заплаши да го извади от орбита… Да, благодаря ви — произнесе той в интеркома и кимна на Алисия Ло да ни скачи с комплекса.
Не беше толкова лесно.
Секцията от орбиталния комплекс, към която ни бяха насочили, наподобяваше консервена кутия, само дето теглото й беше поне четирийсет хиляди тона. От пръв поглед си личеше, че това е командният сателит. За удобство на началството, или по-точно на телесната част от него, секцията се въртеше с по-голяма скорост от останалите. Това обаче само усложняваше задачата на Алисия Ло. Но не попречи корабът ни да се впие като тирбушон в тесния входен тунел на дока. Виртуозно изпълнение за което Алисия заслужаваше по-добра аудитория от мен и Еси. Всъщност, дори ние не я гледахме. Бяхме се зазяпали по акулоподобните крайцери от бойната флотилия на Службата, които несъмнено се готвеха за истински военни действия.
— Надявам се да не направят някоя глупост — промърморих загрижено.
— Каквото и да предприемат, все ще е глупаво — поклати глава Еси.
След което вече бяхме на спътника.
За нас с Еси попадането на кораб или сателит се изразяваше във включване комуникационните ни системи към тези на вътрешния терминал, след което можехме да отидем навсякъде, където имаше кабели и дори малко по-далече. На спътник Делта обаче стигнахме точно до шлюзовата камера. Или нямаше комуникационни съоръжения, или — по-вероятно — просто решиха да не ни допускат по-нататък. Дежурният офицер, компютърна програма в облика на млад, представителен лейтенант, произнесе със стегнат, привикнал да дисциплинира глас: