Джонсън обясни подробно плана си: глоби за превишена скорост, увеселителни паркове, сбивания, влакчета на ужасите и всякакви други страхотии, алпинистки експедиции в националните паркове — и при всеки конкретен случай Брад трябвало да вдига шум около себе си, да недоволства, да се оплаква от оборудването и така нататък. Изобщо да прави така, че името му да фигурира в документ, който по-късно да бъде представен като доказателство пред съда.
— Това е — каза Джонсън. — Събирайте си багажа и потегляйте. Ще се видим след няколко седмици. — И му даде един лист.
— Какво е това?
— Списък с най-опасните атракциони в САЩ. Гледайте да посетите първите три.
— Боже! Охайо… Индиана… Тексас…
— Недей да мрънкаш — каза Джонсън. — Чакат те двайсет години затвор, приятел, и поне един здравеняк с татуировка, заради който ще си спомняш с умиление за аналните брадавици. Така че прави каквото ти казвам. И още днес да си напуснал града.
Брад се прибра в апартамента си в Шърман Оукс и започна да си приготвя багажа. Мисълта за здравеняка с татуировките не го напускаше. Зачуди се дали да не си вземе и пис толета. Да обикаля из страната, на диви места като Охайо… един Бог знае на какви откачалки можеше да налети. Прибра кутийка патрони в сака си, а пистолета пъхна в наглезенния кобур.
На път към колата установи, че вече се чувства значателно по-добре. Слънцето грееше весело, поршето му лъщеше, а той имаше план.
На път!
55.
Лин Кендал влетя в училището в Ла Хола и забърза, останала без дъх, към кабинета на директорката.
— Дойдох възможно най-бързо. Какво е станало?
— Дейвид — каза директорката, жена около четиридесетте. — Детето, което обучавате вкъщи. Синът ви Джейми го доведе днес в училище.
— Да, идеята беше да видим как ще се справи…
— Боя се, че не се справи добре. Ухапал е дете на двора.
— Господи!
— Почти до кръв.
— Ужасно!
— Това често се наблюдава при деца, които получават образованието си извън училище. Липсват им умения за общуване и самоконтрол. Нищо не може да замести ежедневното обкръжение на връстниците, което предлага училището.
— Съжалявам за случилото се…
— Трябва да поговорите с него — каза директорката. — В съседната стая е.
Лин влезе в малка стаичка до директорския кабинет. Беше пьлно със зелени метални картотеки почти до тавана. Дейв седеше свит на дървен стол и изглеждаше много мъничък и умърлушен.
— Дейв, какво стана?
— Той ударил Джейми — каза Дейв.
— Кой?
— Не му знам името. От шести клас бил.
Шести клас? Лин се учуди. Значи много по-голямо дете.
— И какво стана, Дейв?
— Бутна Джейми на земята. Ударил го.
— И ти какво направи?
— Скочил на гърба му.
— Защото си искал да защитиш Джейми?
Дейв кимна.
— Въпреки това не е хубаво да хапеш децата, Дейв.
— Той пръв ме ухапал.
— Така ли? Къде те ухапа?
— Тук. — Дейв вдигна ръка и показа един от късите си мускулести пръсти. Кожата беше светла и дебела. Като че ли имаше следи от ухапване, но Лин не можа да прецени със сигурност.
— Ти каза ли на директорката?
— Тя не е с моята майка. — От устата на Дейв това означаваше, че според него директорката не го харесва. Малките шимпанзета живееха в матриархална общност, където отношенията между женските бяха от първостепенна важност и всички се съобразяваха с това.
— Показа ли й пръста си?
Дейв поклати глава.
— Не.
— Ще говоря с нея — каза Лин.
— Значи това е неговата версия? — каза директорката. — Е, не съм изненадана. Скочил е на гърба на детето. Едва ли е очаквал, че то няма да се защити.
— Значи другото дете наистина първо го е ухапало?
— Хапането не е разрешено, госпожо Кендал.
— Ухапало ли го е другото дете?
— Казва, че не е.
— Наистина ли е шестокласник?
— Да. От класа на госпожица Фромкин.
— Бих искала да говоря с него — каза Лин.
— Не мога да ви разреша такова нещо — каза директорката. — Той не е ваше дете.
— Но е обвинил Дейв. И то в нещо много сериозно. Как бих могла да подходя правилно към проблема, ако не знам какво точно се е случило между тях?
— Казах ви какво се е случило.