— Вие бяхте ли там?
— Не, но ми беше докладвано от господин Артър, който е бил дежурен учител на двора тогава. А на него може да се разчита за достоверна информация, уверявам ви. Въпросът е, че тук не разрешаваме децата да се хапят, госпожо Кендал.
Лин имаше усещането, че някаква невидима ръка я притиска неумолимо. Разговорът определено не вървеше добре.
— Може би трябва да разговарям с Джейми — каза тя.
— Джейми несъмнено ще потвърди версията на Дейвид. Работата е там, че според господин Артър нещата са протекли другояче.
— По-голямото момче не е нападнало първо Джейми, така ли?
Директорката вирна нос.
— Госпожо Кендал, в случай на спорове относно дисциплината можем да прибегнем и до записите от охранителната камера на двора. Можем да направим и това, ако се наложи — сега или по-късно. Но лично аз ви съветвам да се съсредоточите върху ухапването. Тоест върху Дейвид. Колкото и неприятно да ви е това.
— Ясно — каза Лин. По-ясно от това, здраве му кажи.
— Добре, ще разговарям с него, когато се прибере от училище.
— Мисля, че трябва да го отведете още сега.
— Предпочитам да остане до края на деня и да се прибере с Джейми — каза тя.
— Не мисля, че…
— Сама казахте, че Дейв има трудности с общуването в училищни условия — прекъсна я Лин. — Едва ли ще му помогнем да ги преодолее, като го отстраним от класната стая преди края на часовете. Ще разговарям с него, когато се прибере.
Директорката кимна неохотно.
— Ами щом…
— Сега ще отида при него — прекъсна я Лин — да че ще остане до края на часовете.
56.
Алекс Бърнет изскочи от колата и хукна към сградата на училището. Когато видя линейката, сърцето й се качи в гърлото.
Само преди няколко минути разговаряше с клиентка — много разстроена между другото, до плач, — и секретарката й звънна по вътрешната уредба да й съобщи, че се е обадила учителката на Джейми. Нещо за преглед на сина й при личния му лекар. Историята звучеше странно, но Алекс не чака да чуе подробностите. Бутна на клиентката си кутия с кърпички и хукна. Метна се в едно такси пред кантората и каза на шофьора да настъпи газта.
Линейката беше паркирана до тротоара с отворени врати и лекар с бяла престилка чакаше отзад. Алекс едва удържаше сълзите си. Светът беше избледнял до зеленикавобели оттенъци; повръщаше й се от страх. Изтича покрай линейката и влезе в двора на училището. Дежурната майка на входа се опита да я спре, но Алекс знаеше къде е класната стая на Джейми: на първия етаж откъм задния двор. Тръгна право натам.
Мобилният й иззвъня. Беше учителката на Джейми, гос-госпожица Холоуей.
— Въпросната жена чака пред стаята — прошепна тя. — Даде ми пълномощно, в което го имаше телефонния ви номер, но цялата работа ми се стори подозрителна. Затова се обадих на телефона, който е записан в дневника на класа, и…
— Правилно сте постъпили, благодаря ви — отвърна Алекс. — Идвам.
— Тя е отвън.
Свърна зад ъгъла и видя жена в син костюм да стои пред класната стая. Тръгна право към нея.
— Коя сте вие, по дяволите?
Жената се усмихна спокойно и протегна ръка.
— Здравейте, госпожо Бърнет. Аз съм Кейси Роджърс. Съжалявам, че трябваше да се разкарате дотук.
Говореше толкова спокойно и уверено, че набързо обезоръжи Алекс. Тя сложи ръце на кръста си, дишаше дълбоко и накъсано.
— Какъв е проблемът, Кейси?
— Няма проблем, госпожо Бърнет.
— Значи работите в моята кантора?
— Не, не. Работя при доктор Хюз. Той ме прати да взема Джейми от училище и да го закарам в кабинета за ваксината против тетанус. Не е нещо спешно, но трябва да се направя. Миналата седмица си е порязал крака, нали?
— Не…
— Не? Е, тогава не знам как… Възможно ли е да са ме изпратили за друго дете? Ще звънна на доктора… — Тя извади мобилния си телефон.
— Обадете се, да — каза Алекс.
Децата ги гледаха през остъклената врата. Алекс махна на Джейми и той й се усмихна.
— Дали да не мръднем малко встрани? — предложи Кейси Роджърс. — Да не пречим на децата. — После каза в телефона: — Доктор Хюз, ако обичате. Да. Кейси съм.
Двете тръгнаха към входа на училището. Линейката още чакаше отвън.
— Вие ли сте с линейката? — попита Алекс.
— Не, не. Не знам защо е тук. — И посочи към кабинката. — Шофьорът май обядва, като гледам.