Понякога все пак й се струваше, че поема само случаи, които не поставят под съмнение илюзиите й. Шефът на кантората им, Робърт А. Кох, беше на същото мнение. „Ти си твърде съвестна и сдържана, Алекс — каза й веднъж. — Оставяш на други да водят битката. Но понякога на всички ни се налага да влизаме в битки. Понякога конфликтът не може да се избегне“.
На младини и Кох, като баща й, бил морски пехотинец. И двамата не си мереха приказките. И се гордееха с това. Тя не им обръщаше внимание. Уви, сега не можеше просто да си затвори очите. Не знаеше какво става, но по всичко личеше, че този път няма да се измъкне само с красноречие.
Едно знаеше със сигурност — че няма да позволи на никого да я боде с разни игли, нито нея, нито сина й. И беше готова на всичко, за да го предотврати.
На всичко.
Върна се към инцидента в училището. Не беше имала пистолет. Не би могло да е иначе, разбира се, защото по принцип нямаше пистолет. Ако беше имала обаче… „Дали бих могла да ги убия, ако бяха опитали да направят нещо на сина ми?“, зачуди се.
И реши, че, да, би могла да ги убие.
И знаеше, че това е истината.
Бяла тойота хайлендър с очукана предна броня спря до тротоара. Ейми седеше зад волана.
— Джейми? Тръгваме — каза Алекс.
— Най-после! Той тръгна към кооперацията, в която живееха, но тя го спря и го поведе в друга посока.
— Къде отиваме?
— На малко пътешествие — каза тя.
— Къде? — Джейми я изгледа подозрително. — Не искам да ходя на пътешествие.
— Ще ти купя преносим плейстейшън. — Вече цяла година упорито отказваше да му купи таза електронна щуротия. Сега обаче каза първото, което й дойде наум.
— Наистина? Благодаря ти, мамо! — После нова доза мръщене. — Кои игри обаче? Искам „Тони Хок 3“, искам „Шрек“…
— Които искаш — каза тя. — Хайде, влизай в колата. Ще откараме Ейми обратно до офиса.
— А после? Къде ще отидем?
— В „Леголанд“ — каза тя. Първото нещо, което й дойде наум.
Докато караше към офиса, Ейми каза:
— Взех пакета от баща ти. Реших, че може да ти потрябва.
— Какъв пакет?
— Пристигна в офиса миналата седмица. Ти така и не го отвори. Беше в съда по делото за изнасилването. Майк Кроли. Сещаш се, политическият журналист, дето си пада по невръстни момченца.
Пакетът беше малък, доставен от „Федерал Експрес“. Алекс разкъса опаковката и изсипа съдържанието в скута си.
Евтин мобилен телефон, от еднодневките с карта.
Два предплатени ваучера.
Увита във фолио пачка пари — пет хиляди долара в стодоларови банкноти.
И бележка със странно съдържание: „В случай на неприятности. Не използвай кредитната си карта. Изключи мобилния си телефон. Не казвай на никого къде отиваш. Вземи назаем чужда кола. Звънни ми на пейджъра, когато се настаниш в мотел. Джейми да е винаги до теб“.
Алекс въздъхна.
— Кучият му син!
— Какво има?
— Понякога баща ми много ме дразни — каза тя. Не беше нужно Ейми да знае подробностите. — Слушай, днес е четвъртък. Защо не запразниш още от сега, да си удължиш уикенда с ден и половина?
— Гаджето ми само за това говори — отвърна Ейми. — Иска да идем в Пебъл Бийч и да гледаме парада на стари автомобили.
— Страхотна идея — каза Алекс. — Идете с моята кола.
— Сериозно? Не знам… ами ако я ударя?
— Не се тревожи — каза Алекс. — Просто я вземи.
Ейми смръщи чело. Последва дълга пауза.
— Безопасно ли е?
— Разбира се, че е безопасно.
— Не знам в какво си се забъркала.
— Нищо особено. Сгрешена самоличност. До понеделник нещата ще си дойдат на мястото, обещавам ти. Върни колата в неделя вечерта, а в понеделник ще се видим в службата.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— Може ли гаджето ми да кара? — попита Ейми.
— Разбира се.
57.
Джорджия Белармино никога нямаше да разбере, ако не беше зърнената закуска.
Джорджия говореше по телефона с клиент от Ню Йорк, инвестиционен банкер, за къщата, който той искаше да купи за семейството си в Роквил, Мериланд. Джорджия, която трета година поред печелеше наградата за най-добър агент по недвижима собственост в Роквил, обсъждаше с него условията на покупката, когато шестнайсетгодишната й дъщеря Дженифър извика от кухнята: