— Мамо, закъснявам за училище. Къде е зърнената закуска?
— На масата в кухнята.
— Не е!
— Там е. Виж хубаво.
— Празна е, мамо! Сигурно Джими е изял всичко.
Госпожа Белармино закри слушалката с ръка.
— Тогава вземи друга кутия, Джен. На шестнайсет си, можеш и сама.
— Къде е? — извика Дженифър. От кухнята се чу тряскане на врати. — Виж над печката — каза госпожа Белармино.
— Вече погледнах. Няма.
Госпожа Белармино се извини на клиента, каза, че ще му се обади по-късно, и отиде в кухнята. Дъщеря й си беше облякла дънки с ниска талия и изрязано потниче, което би прилягало повече на магистрална проститутка. Напоследък дори и по-малките от нея момичета се обличаха така. Джорджия въздъхна.
— Виж над печката, Джен. — Вече проверих. Казах ти.
— Виж пак.
— Мамо, защо просто не ми я дадеш? Закъснявам.
Госпожа Белармино не мръдна от мястото си.
— Над печката.
Дженифър се надигна на пръсти, отвори шкафчето и се протегна за кутията, която си беше там, разбира се. Но гопожа Белармино не гледаше кутията. Гледаше голия корем на дъщеря си.
— Джен… пак имаш синини.
Дъщеря й свали кутията и дръпна надолу потничето си.
— Нищо не е.
— Онзи ден пак имаше.
— Мамо, закъснявам. — Тръгна към масата и понечи да седне.
— Дженифър. Дай да ги видя.
Дъщеря и въздъхна театрално, стана и вдигна потничето. Имаше хоризонтална синина, дълга два-три сантиметра, точно над линията на бикините. И още една, поизбледняла, от другата страна.
— Нищо ми няма, мамо. От ръба на чина е.
— Не би трябвало да ти излизат синини от това…
— Стига де, нищо ми няма.
— Пиеш ли си витамините?
— Мамо! Ще ме оставиш ли да се наям?
— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, нали?
— Мамо, заради тебе ще закъснея за училище! Ще правим тест по френски!
Нямаше смисъл да я притиска повече. Пък и телефонът звънеше — сигурно нюйоркският й клиент се обаждаше. Клиентите бяха нетърпеливи. Смятаха, че агентът им по недвижима собственост трябва да е на разположение по всяко време. Тя отиде в другата стая да се обади и отвори папката с документите, така че цифрите да са й подръка.
Пет минути по-късно дъщеря й извика:
— Чао, мамо!
Входната врата се затръшна.
Нещо не й даваше мира.
Имаше нещо. Тя набра номера на лабораторията в Бетезда Като никога, съпругът й не беше на среща и я свързаха веднага. Тя му каза какво е станало.
— Как трябва да постъпим според теб? — попита накрая.
— Ще претърсим стаята й — без колебание отвърна Роб. — Това е наш дълг.
— Добре — каза тя. — Ще се обадя в офиса да им кажа, че ще закъснея.
— Моят полет е по-късно — каза той, — но ми се обади веднага, ако откриеш нещо.
58.
Боингът 737 на Бартън Уилямс бавно спря на частният терминал в Кливланд, Охайо, и воят на двигателите постепенно заглъхна. Интериорът на самолета тънеше в лукс. Имаше две спални, две просторни бани с душове и трапезария, достатъчно голяма за осем човека. Но Бартън прекара полета в голямата спалня с огромното легло, проснатата на пода кожа и регулиращото се осветление — тя заемаше цялата задна част на самолета. Една стюардеса би била напълно достатъчна, но Бартън винаги летеше с три. Обичаше да има компания. Обичаше да чува смях и бърборене. Обичаше гледката на млада, гладка плът върху кожата на пода, а осветлението да е намалено почти докрай, топло, червеникаво, чувтвено. А и на тринайсет хиляди метра във въздуха беше единственото място, където съпругата му със сигурност не можеше да го хване на калъп, по дяволите.
Мисълта за нея му скапа настроението. Той погледна папагала, който клечеше на стойка в дневната на самолета. Папагалът каза:
— Ти ме отвлече.
— Как каза, че ти е името? — попита Бартън.
— Елтън Джон.
— Не ми се прави на интересен, ако обичаш.
— Името ми е Жерар.
— Вярно. Жерар. Нещо не ми харесва много. Звучи ми чуждоземско. Какво ще кажеш за Джери? Харесва ля ти?
— Не — каза папагалът. — Не ми харесва.
— Защо?
— Защото е тъпо. Идеята е тъпа. Последва натегнато мълчание.
— Сериозно? — каза накрая Бартън Уилямс с намек за заплаха в гласа. Знаеше, че това е просто птица, но не беше свикнал да го наричат глупак. Никой не си го беше позволявал от десетки години, а сега някаква си нищо и никаква птица му го казваше в лицето. Подаръкът май вече не му харесваше чак толкова.