— Джери — каза той, — за твое добро ще е да се спогаждаш с мен, защото вече си моя собственост.
— Хората не са ничия собственост.
— Ти не си човек, Джери. Ти си една тъпа птица. — Бартън пристъпи по-близо до стойката. — Нека ти обясня как стоят нещата. Ще те подаря на съпругата си и искам да се държиш прилично, да бъдеш забавен, да я четкаш и да й повдигаш самочувствието. Дотук ясно ли е?
— Всички го правят — каза Жерар. Имитираше гласа на пилота, който го чу откъм кабинката и обърна рязко глава да види какво става. — Боже, понякога направо ми се повръща от тая стара пръдня — продължи Жерар.
Бартън Уилямс се намръщи.
Следващото, което излезе от човката на птицата, беше съвършена имитация на самолетни двигатели в полет, а на техния фон се чу глас на млада жена, една от стюардесите:
— Джени, кой ще му духа, ти или аз?
— Твой ред е. Въздишка.
— Уф, добре…
— Не забравяй да му занесеш питието. Щракване на врата, която се отваря и затваря.
Бартън Уилямс започна да почервенява. Птицата продължи:
— О, Бартън! О, начукай ми го, да! О, толкова си голям! О, Бартън! Да, скъпи. Да, голямото ми момче. О, страхотно е! Толкова си голям, толкова си голям, аааа!
Бартън Уилямс гледаше втренчено птицата.
— Струва ми се — каза той, — че няма да си добре дошъл в дома ми.
— Заради теб децата ни са толкова грозни, скъпи — каза Жерар.
— Достатъчно — каза Бартън и му обърна гръб.
— О, Бартън! О, не спирай! Толкова си голям! Оооо… Бартън Уилямс метна покривалото върху клетката на пагала.
— Джени, миличка, семейството ти живее в Дейтън, нали?
— Да, господин Уилямс.
— Дали ще се зарадват, ако някой им подари говорещ папагал?
— Ами, не знам… всъщност, да, господин Уилямс, сигурна съм, че много ще се зарадват.
— Чудесно. Ще съм ти благодарен, ако им го занесеш още днес.
— Разбира се, господин Уилямс.
— А ако по някаква причина семейството ти не хареса пернати домашни любимци, просто им кажи да вържат нещо тежко за краката му и да го хвърлят в реката. Защото повече никога не искам да виждам тази птица.
— Да, господин Уилямс.
— Това го чух — каза птицата.
— И гледай да го запомниш — каза Бартън Уилямс.
След като лимузината на стареца потегли, Джени остана да стои на пистата с покритата клетка в ръка.
— Какво да правя с това чудо? — каза тя. — Баща ми мрази птици. Обича само да стреля по тях.
— Занеси го в някой магазин за домашни любимци — предложи пилотът. — Или го дай на човек, който ще го закара в Юта, Мексико или още по-далеч.
„Сладки лапки“ беше хубав магазин за домашни любимци в Шейкър Хайтс. Предлагаше основно кученца. Младият продавач беше сладък, може би година-две по-млад от Джени. Имаше хубаво тяло. Тя се приближи към него с покритата клетка в ръка.
— Имате ли папагали?
— Не. Продаваме най-вече кучета. — Усмихна й се. — Какво носите? Аз съм Стан. — На табелката на гърдите му пишеше СТАН МИЛГРАМ.
— Здрасти, Стан. Аз съм Джени. А това е Жерар. Африкански сив папагал.
— Я да го видим — каза Стан. — Искате да го продадете ли?
— Може и да го подаря.
— Така ли? Защо, какво му е?
— Собственикът не го харесва.
Джени свали покривалото. Жерар примигна, плесна с криле и заяви:
— Отвлякоха ме.
— Доста добре говори — каза Стан.
— О, бива го в приказките — каза Джени.
— О, бива го в приказките — повтори Жерар, имитираше гласа й. После: — Я не ми се правете на много важни.
Стан смръщи вежди.
— Какво иска да каже?
— Заобиколен съм от глупаци — каза Жерар.
— Просто говори твърде много — каза Джени и сви рамене.
— Има ли му нещо?
— Не, нищо му няма.
Жерар се обърна към Стан и натърти:
— Казах ти вече. Отвлякоха ме. Тя е замесена. Тя е от похитителите.
— Откраднат ли е? — попита Стан.
— Не откраднат — поправи го Жерар. — Отвлечен.
— Що за акцент е това? — попита Стан. Усмихваше се на Джени. Тя се обърна леко настрани, за да му покаже гърдите си в профил.