— За какво? — попита Джорджия.
— За гръдни импланти. Джорджия въздъхна.
— Страхотно. Просто страхотно.
Искаше мъжът й да поговори с Дженифър, но за жалост Роб летеше за Охайо, където щяха да снимат телевизионен репортаж за него. Семейният разговор — който със сигурност щеше да е разгорещен — трябваше да почака.
63.
Докато пътуваха с подземната мотриса от сенаторската служба към сенаторската трапезария, сенатор Робърт Уилсън (Вермонт) се обърна към сенатор Даян Файнстайн (Калифорния) и каза:
— Мисля, че трябва да сме по-активни във връзка с онези генетични неща. Например би трябвало да обмислим закон, който да забранява на младите жени да продават яйцеклетките си.
— Младите момичета вече го правят, Боб — каза Файнстайн. — Тази търговия вече е факт.
— И защо го правят, да си плащат таксите за колежа?
— Малка част, може би. Повечето искат да купят нова кола на гаджето си или да си направят пластична операция.
Сенатор Уилсън изглеждаше озадачен.
— И откога продължава това?
— Вече няколко години — каза Файнстайн.
— Е, може би в Калифорния…
— Навсякъде, Боб. Знам за една тийнейджърка в Ню Хампшир, която го направи, за да събере пари за гаранцията на гаджето си.
— И това не те притеснява?
— Не ми харесва, разбира се — каза Файнстайн. — Мисля, че неразумно. Че от медицинска гледна точка процедурите крият опасност. Мисля, че тези момичета рискуват евентуално бъдещо безплодие. Но на какво основание да го забраним? Телата са си техни, яйцеклетките — също. — Файнстайн сви рамене. — Пък и корабът вече е отплавал, Боб. При това доста отдавна.
64.
— Не мога да повярвам, че пак си тук!
Елис Ливайн откри майка си на втория етаж в магазина на Ралф Лорън на ъгъла на Мадисън и Седемдесет и втора. Стоеше пред огледалото, облечена в кремав ленен костюм, гарниран със зелено шалче. Въртеше се наляво и надясно, за да се види по-добре.
— Здравей, скъпи — каза тя. — Пак ли ще правиш сцена?
— Мамо. Какво правиш?
— Купувам си едно-две нещица за лятото, скъпи.
— Вече говорихме за това — каза Елис.
— Само едно-две неща — каза майка му. — За лятото. Харесват ли ти маншетите на този панталон?
— Мамо, вече го обсъждахме.
Тя смръщи чело и разсеяно приглади бялата си коса.
— Шалчето харесва ли ти? Май идва малко в повече, а?
— Трябва да поговорим — каза Елис.
— На обяд ли ще ме водиш?
— Спреят явно не е подействал — каза той.
— Ами, не знам. — Докосна бузата си. — Сякаш усещах кожата си малко по-хидратирана. За около седмица. Но не беше кой знае какво.
— И продължаваш да пазаруваш.
— Вече почти не пазарувам.
— Три хиляди долара само за миналата седмица.
— О, не се тревожи. Повечето от онези неща ги върнах. — Развърза шалчето. — Мисля, че това зелено не отива на лицето ми. Придава ми болнав вид. Но едно розово шалче сигурно ще стои добре. Дали го имат в розово, как мислиш?
Елис я наблюдаваше съсредоточено и с нарастващо чувство за предстояща беда. Нещо не беше наред с майка му. Стоеше си пред огледалото, на съвсем същото място, където я беше заварил преди седмици, когато беше демонстрирала пълно безразличие към него, към онова, което имаше да й каже, към семейното и финансовото си състояние. Поведението й беше абсолютно неадекватно.
Като счетоводител, Елис изпитваше ужас от хора с неадекватно отношение към парите си. Парите бяха нещо реално, осезаемо, бяха неоспорим факт, цифри в баланса. Тези факти и цифри не бяха въпрос на лично мнение. Не зависеха от гледната точка. Майка му не осъзнаваше тъжната реалност на финансовото си положение.
Гледаше я как пита с усмивка момичето дали имат същото шалче в розово. Не, каза продавачката, в тазгодишната колекция го нямало в розово. Само в зелено и в бяло. Майка му поиска да види бялото. Момичето се отдалечи да изпълни молбата й. Майка му се обърна с усмивка към него.
Съвсем неадекватно. Почти сякаш…
„Може да са ранни признаци на деменция — помисли си той. — Първите признаци“.
— Защо ме гледаш така?
— Как, мамо?
— Не съм луда. Не си въобразявай, че ще ме затвориш в някоя лудница.
— Това пък откъде ти хрумна?
— Знам, че ти и братята ти искате да ни вземете парите. Затова продавате къщите ни във Вейл и на Вирджинските острови. Заради парите. Много сте алчни, да знаеш. Като лешояди сте и само ни чакате да умрем. И ако не умрем, пак ще намерите начин да си уредите въпроса. Ще ни затворите в лудница. Ще ни отстраните от пътя си. Ще уредите да ни обявят за невменяеми. Това ви е планът, нали?