— Полушимпанзе.
— Дори и четвъртшимпанзе да е, Хенри. Не знам как да му внуша, че не може да се държи по този начин.
— Но другите деца го тормозят, нали така? — каза Хенри. А и в конкретния случай побойниците са били шестокласници, много по-големи от него и Джейми. Скейтъри, нали? Тези деца непрекъснато ги отстраняват от училище за лошо поведение. А и не разбирам защо изобщо училищното ръководство допуска шестокласници да тормозят второкласници.
— Джейми казва, че децата се подиграват на Дейв. Наричат го Маймуняка.
— Според теб Дейв ли е предизвикал сбиването?
— Не знам. Агресивен е.
— Случило се е на игрището, нали? Там трябва да има охранителна камера.
— Хенри — каза тя, — не разбираш какво се опитвам да ти кажа.
— Напротив, много добре те разбирам. Според теб Дейв е започнал кавгата. Аз пък имам чувството, че някое тъпанарче, което обича да тормози по-малките…
Точно тогава чуха изстрела в задния двор.
68.
Колите направо пълзяха. Магистрала 405 приличаше на река от червени светлини в мрака. Алекс Бърнет въздъхна.
Джейми седеше до нея.
— Още колко остава? — попита той.
— Доста, Джейми.
— Уморен съм.
— Смъкни си седалката и си почини.
— Не мога. Тъпо е.
— Няма да пристигнем скоро — каза пак тя. Отвори новия мобилен телефон и откри номера на приятелката си от детството, който беше вкарала в паметта. Не знаеше на кого другиго би могла да се обади. На Лин винаги можеше да разчита. Когато се развеждаше със съпруга си, пак при нея и Хенри беше потърсила пристан. Двете малки тогава деца, нейният Джейми и тяхното момченце, което също се казваше Джейми, се бяха сдушили веднага.
Алекс беше останала при тях една седмица.
Сега обаче не успяваше да се свърже с Лин по телефона. Първо реши, че е сбъркала номера. После, че нещо не е наред с евтиния апарат, оставен от баща й. След това обаче попадна на телефонния секретар, а сега…
— Ало? Ало, кой е?
— Лин, Алекс съм. Слушай, аз…
— О, Алекс! Извинявай, съжалявам. Не мога да говоря сега…
— Какво?
— Не сега. Съжалявам. Обади се по-късно.
— Но какво…
Чу се жужене на прекъсната връзка. Лин беше затворила.
Алекс впери поглед в червените светлини на пълзящите автомобилна колона.
— Кой беше това? — попита синът й.
— Леля Лин. Но каза, че не може да говори в момента. Явно е заета.
— Значи няма да ходим при тях?
— Ще видим. Може би утре.
При Сан Клементе слезе от магистралата и започна да се оглежда за мотел. По някаква причина отказът на Лин да говори с нея я беше лишил от реална перспектива, поне временно. Не си беше давала сметка колко много е разчитала на приятелката си.
— Къде отиваме, мамо? — Джейми беше разтревожен.
— Ще отседнем в мотел.
— Кой мотел?
— Ще видим. Ще си изберем някой.
Подминаха един, от веригата „Холидей Ин“, но беше прекалено голям и някак на открито. По-нататък откри един на „Бест Уестърн“, по-невзрачен, и спря отпред. Каза на Джейми да остане в колата и влезе във фоайето.
На рецепцията стоеше пъпчив кльощав младеж. Потропваше с пръсти по полираната гранитна повърхност и си тананикаше. Изглежда, не го свърташе на едно място.
— Здравейте — каза Алекс. — Имате ли свободни стаи за тази нощ?
— Да, госпожо.
— Бих искала да се настаня.
— Сама ли сте?
— Не, със сина си.
Младежът погледна през вратата към Джейми.
— Под дванайсет ли е? — Продължаваше да потропва с пръсти.
— Да, защо?
— Ако иска да се къпе в басейна, трябва да го придружавате.
— Няма проблем. Продължаваше да потропва. Алекс му даде кредитна карта и той я прокара през четящото устройство, като потропваше в такт с другата си ръка. Това започваше да й действа на нервите.
— Мога ли да попитам защо го правите?
Момчето запя монотонно:
— Беда е където отивам, беда е където съм бил. Бързо потропване по гранита. — Защото беда е моето име, където съм и където бях, беда е моят грях. — Усмихна се. — Това е песен.
— Не съм я чувала — каза Алекс.
— Баща ми обичаше да я пее.
— Разбирам.
— Той умря.
— Разбирам.