— Самоуби се. — Съжалявам.
— С пушка.
— Съжалявам.
— Искате ли да я видите? Тя примигна.
— Може би някой друг път.
— Държа я тук — каза той и кимна към бюрото на рецепцията. — Не е заредена, разбира се. — Потропване, пеене. — Бедата е пристанът мой…
— Дайте да се регистрирам — каза Алекс. Той й върна кредитната карта и тя попълни формуляра. Момчето не спираше да потропва. Алекс се замисли дали да не идат другаде, но беше уморена. Джейми я чакаше. Детето трябваше да вечеря, имаше нужда от нови дрехи, четка за зъби и така.
— Готово — каза младежът и й даде ключовете за стаята.
Чак когато се върна в колата, за да я премести по-близо до стаята, Алекс се сети, че не трябваше да използва кредитната си карта.
„Твърде късно, уви“.
— Мамо, гладен съм.
— Добре, миличък. Ще идем да хапнем нещо.
— Искам бургер.
— Добре.
Мина през паркинга и излезе на улицата. По-добре беше да хапнат, преди да се настанят в мотела.
69.
Докато Лин тичаше към задния двор, се чуха още два изстрела. Трейси пищеше, Дейв беше на дървото, крещеше и клатеше трескаво клоните, а Джейми лежеше на земята и от главата му течеше кръв. Прилоша й. Хукна към детето, но Трейси изпищя:
— Мамо! Залегни!
Изстрелите като че ли идваха от улицата. Стреляше се през дъските на дървената ограда. Някъде в далечината се чуха сирени. Не можеше да откъсне очи от Джейми. Тръгна към него.
Още изстрели и шумолене на листа откъм дървото. Стреляха по Дейв. Дейв виеше, ръмжеше и клатеше неистово клоните. Извика:
— Мъртъв си! Мъртъв си, пич!
— Дейв, тихо! — извика тя. Запълзя към Джейми. Трейси крещеше по мобилния си телефон. Диктуваше адреса им на 911. Джейми стенеше в тревата. Лин само него виждаше. Надяваше се Хенри да е излязъл през предната врата, да види кой стреля и самият той да не пострада. Очевидно беше, че някой се опитва да убие Дейв.
Сирените се чуваха все по-силно. Лин чу викове и тичащи стъпки по улицата. Някаква кола беше спряла с писък на спирачки, ярки светлини прозираха през цепнатините на оградата и хвърляха рязко очертани сенки.
Горе на дървото Дейв нададе боен вик и изчезна. Трейси крещеше. Лин стигна до Джейми. Цялата му глава беше в кръв.
— Джейми, Джейми…
Внимателно го обърна. Имаше огромна рана на челото. По едната страна на лицето му се стичаше яркочервена кръв.
Той й се усмихна.
— Мамо…
— Джейми, къде те улучиха?
— Не са…
— Къде, Джейми?
— Паднах. От дървото.
Лин внимателно почна да бърше кръвта с полата си. Не с виждаше дупка от куршум. Само голяма дълбока драскотина, която кървеше обилно.
— Миличък, не са те простреляли, така ли?
— Не, мамо. — Той поклати глава. — Не стреляше по мен. По Дейв стреляше.
— Кой?
— Били.
Лин вдигна поглед към дървото. Клоните се поклащаха леко на светлините на сигналните лампи.
Дейв го нямаше.
Дейв скочи на тротоара и хукна след Били Клийвър, който тичаше по улицата към дома си. Поискаше ли, Дейв можеше да бяга много бързо, на четири крака, с дълги скокове. Тичаше успоредно на тротоара, по тревата, защото твърдата настилка нараняваше кокалчетата му. Ръмжеше заплашително и бързо скъсяваше разстоянието.
В края на пресечката Били се обърна и видя, че Дейв го настига. Вдигна пушката с треперещи ръце и стреля, после още веднъж. Дейв обаче не спря. По цялата улица се отваряха прозорци и хора надничаха на фона на синкавата светлина от включените телевизори.
Били се обърна и понечи да хукне отново, но Дейв го настигна, сграбчи го и фрасна главата му в стойката яа един пътен знак. Главата му издрънча от удара. Били се опита да избяга, но беше ужасен. Дейв го държеше здраво. Заби главата му в тротоара. Със сигурност щеше да го убие, ако не беше звукът на приближаващи сирени, който го накар да спре и да вдигне поглед.
В същия момент Били го ритна, скочи тромаво на крака и хукна по алеята на най-близката къща. Качи се в някаква кола, паркирана на алеята отпред. Дейв беше по петите му. Били затръшна вратата и я заключи миг преди Дейв да скочи върху предното стъкло. Плъзна се надолу към капака, взря се във вътрешността на автомобила.
Били насочи пушката, но беше толкова ужасен, че не успя да стреля. Дейв се прехвърли към лявата предна врата и се опита да я отвори, дърпаше ли, дърпаше дръжката. Били го гледаше и едва успяваше да си поеме дъх от страх.