— Да? — каза той.
— Бихте ли ми показали онзи „Мосберг“ с двойно действие? — И кимна към стената зад него.
— Този е модел 590, дванайсети калибър, идеален за самозащита. Тази седмица е на промоция.
Алекс взе оръжието и го прецени на тегло.
— Ще го взема.
— Ще ми трябва документ за самоличност и депозит.
— Не — каза тя. — Тоест, ще платя цялата сума сега.
— Съжалявам, госпожо, в Калифорния има задължителен десетдневен период на изчакване.
Тя му върна пистолета.
— Добре, ще си помисля.
Върна се при Джейми, плати Човека-паяк, с който синът й се беше заиграл, и излязоха от магазина.
Мъжът стоеше при багажника на колата й, приведен над табелката с регистрационния номер. Записваше го. Беше на възраст, облечен с нещо като униформа. Сигурно беше от охраната на магазина.
Помисли си: „Бягай. Веднага!“
Но това беше глупаво — без кола беше за никъде. Трябваше да мисли бързо. Каза на Джейми да се качва, а тя се обърна към мъжа.
— Знаете, че той лъже, нали?
— Кой? — попита пазачът.
— Бившият ми съпруг. Уж колата била негова, но не е. Тормози ме, това е. Имам съдебна възбрана срещу него, а в момента водя дело за голямо обезщетение срещу охраната на „Уол-Март“.
— Моля? — каза той.
— Не ми се правете на тъп — каза тя. — Знам, че той ви се е обадил. Преструва се на адвокат или на съдебен служител, или на агент по гаранциите и кара хората да проверяват дали колата ми е на паркинга. Казал ви е, че текат съдебни процедури, бас държа.
— Ами, да…
— Лъже и е насадил вас на пачи яйца. Мога да ви съдя. Спомена ли ви, че съм адвокат?
— Не, той само…
— Е, адвокат съм. А вие сте съучастник в нарушаването на съдебна възбрана. Което означава, че мога да ви съдя за обезщетение. Нарушаване на личното пространство и тормоз. — Извади бележника от чантата си. — Кажете ми името си.
— Примижа към ламинираната картичка на ризата му и започна да пише. — Вижте, не искам неприятности, госпожо…
— Тогава ми дайте листа, на който записахте номера на колата ми, и се отдръпнете — каза тя. — И когато съпругът ми се обади пак, гледайте да му кажете, че изобщо не сте ме виждали, или двамата с вас ще се видим в съда и ви гарантирам, че ще благодарите на съдбата, ако ви се размине само с уволнение.
Той кимна и й даде листа. Ръцете му трепереха. Алекссе качи в колата и потегли.
Докато излизаше от паркинга, си помисли, че сплашването може и да свърши работа. А може и да не свършеше. В преди всичко не можеше да повярва колко бързо я е открил ловецът на глави.
Несъмнено беше проследил колата на север, може би час-два, преди да осъзнае, че си е сменила колата със секретарката си. Той и помощниците му бяха разбрали името на секретарката, после бяха взели и номера на колата й. И сега знаеха коя кола кара Алекс.
След това Алекс беше използвала кредитната си карта и в рамките на двайсетина минути ловецът на глави беше разбрал за това, открил беше и местонахождението й — мотел в Сан Хуан Капистрано. Досетил се беше, че ще отиде да пазарува, и сигурно се беше обадил във всички по-големи магазини в десеткилометров радиус около мотела и беше баламосал охраната с някаква правдоподобна история. И беше казал да му съобщят за бяла тойота с еди-кой си номер.
Беше я открил.
За нула време.
Освен ако не бъркаше генерално в заключението си, ловецът на глави вече пътуваше към Капистрано. Ако беше с кола, щеше да пристигне за три часа. Ако разполагаше с хеликоптер обаче, можеше вече да е тук.
Вече.
— Мамо, може ли да погледам телевизия в мотела?
— Разбира се, миличък.
Само дето те, разбира се, нямаше да се връщат в мотелала.
Спря на известно разстояние от мотела, зад ъгъла. От мястото си виждаше фоайето и пъпчивия младеж на рецепцията. Той говореше по телефона и се оглеждаше.
Алекс включи собствения си мобилен телефон и набра номера на мотела.
Младежът остави другата линия на изчакване и вдигна.
— „Бест Уестърн“.
— Обажда се госпожа Колсън. Тази вечер се регистрирах при вас.
— Да, госпожо Колсън? Какво има?
Определено изглеждаше възбуден. Оглеждаше се трескаво.