Има голямо объркване по въпроса с гениите патенти. Много наблюдатели призовават за забраната им, водени от антикапиталистически и античастнособственически емоции. Между двете неща няма нищо общо. Напълно нормално и разумно е индустрията да търси механизми, които ще гарантират печалба на инвестициите. Такъв механизъм задължително включва и ограничение върху конкуренцията, свързана с реален продукт. Подобна защита обаче не включва патентоването на самите гени. Напротив, гениите патенти са в противоречие с отдавна установените традиции в защитата на интелектуалната собственост.
Първо, гените са факти от природата. Също като гравитацията, слънчевата светлина и листата на дърветата, гените съществуват в естествения свят. Фактите от природата не могат да бъдат притежавани. Можеш да притежаваш тест за даден ген или лекарство, което влияе на определен ген, но не и самия ген. Можеш да притежаваш лечението за някаква болест, но не и самата болест. Генните патенти нарушават това фундаментално правило. Разбира се, може да се спори какво точно е факт от природата и има хора, на които се плаща, за да правят именно това. Съществува обаче един простичък тест. Ако нещо е съществувало милиони години преди хомо сапиенс да се появи на лицето на земята, то то е факт от природата. Да се твърди, че един ген е човешко изобретение, от каквато и да било гледна точка, е нелепо. Да издадеш патент върху ген е като да издадеш патент върху желязото или въглерода.
И понеже генният патент е патент върху факт от природата, той задължително води до незаслужен монопол. Обикновено патентът позволява на изобретателя да защити собственото си изобретение, но окуражава други да изобретят свои собствени версии на това изобретение. Изобретеният от един iPod не пречи на друг да създаде дигитален аудиоплейър. Нечий патентован дървен капан за мишки не пречи да бъде създаден капан за мишки от титанова сплав.
Не така стоят нещата с гениите патенти. Те се състоят от чиста информация, която вече съществува в природата. Понеже не е налице изобретение, никой не може да въведе друга употреба на патента, без да наруши самия патент, така че по-нататъшните нововъведения са принципно невъзможни. Все едно да позволиш някому да патентова носове. Тогава няма как да създадете очилата, кърпичките за нос, капките за нос, маските, грима или парфюмите, защото всички тези продукти използват един или друг аспект на носа. Можете да намажете с крем против слънчево изгаряне тялото си, но не и носа си, защото всяка модификация на носа ви би нарушила патента върху носовете. Готвачите могат да бъдат подвеждани под отговорност, задето приготвят ароматни ястия, освен ако не са платили предварително хонорар за авторско право. И така нататък. Разбира се, всички ние ще се съгласим, че идеята за патент върху носовете е абсурдна. Щом всеки от нас има нос, как е възможно който и да било да притежава носа като такъв? Гениите патенти са абсурдни по същата причина.
Не е трудно да съобразим, че монополистичното патентоване подлага крак на продуктивността и творческата мисъл. Ако създателят на Огюст Дюпен можеше да притежава всички детективи от литературата, никога нямаше да прочетем за Шерлок Холмс, Сам Спейд, Филип Марлоу, мис Марпъл, инспектор Мегре, Питър Уимзи, Еркюл Поаро, Майк Хамър и много други. Това богато наследство би ни било отказано заради една патентна грешка. А именно такава е грешката в патентоването на гени.
Генните патенти са и лоша социална политика. Има достатъчно доказателства, че те са в ущърб на здравеопазването и изследователската дейност. Когато „Мириад“ патентова два гена, причиняващи рак на гърдата, цената, която определиха впоследствие за теста, беше близо три хиляди долара, макар че разходите по създаване на тест за наличието на даден ген е несравнимо по-малка от разходите по създаването на което и да било лекарство. Нищо чудно, че Европейската агенция по патентите обяви патента за нищожен, позовавайки се на дребно техническо недоглеждане. Канадското правителство обяви, че ще извършва тестове за двата гена, без да плаща за това право. Преди няколко години собственикът на гена, причиняващ болестта на Канаван, отказа да даде широк достъп до теста за наличието му, въпреки че семейства, пострадали от болестта, бяха дарили пари, време и тъкани, за да се стигне до идентифицирането на гена. И когато тестът стана факт, същите тези семейства не можеха да си го позволят.