— Казвай.
— Плешивкото Толман си е организирал малко забавление.
— Сериозно?
— Сериозно. Той…
— Задръж — каза Васко. — Запомни си мисълта. Прекъсна я, защото пред очите му се разиграваше нещо невероятно. От дясната страна на двора току-що се беше поя вил Джак Б. Уотсън в компанията на красива стройна тъм нокоса жена и кимаше наляво и надясно. Уотсън винаги гс придружаваха великолепни жени. Всичките работеха за него, всичките бяха умни и зашеметяващо красиви.
Не жената изненада Васко. Изненада го траекторията на Уотсън, която водеше право към Еди Толман, беглеца. В това нямаше никакъв смисъл. Дори Толман да беше сключил сделка с Уотсън, известният инвеститор никога не би се срещнал с него лично. Още по-малко на обществено място. Но ето ги тук, вървяха един срещу друг посред пълния с хора Венециански двор.
Какво ставаше, по дяволите? Не можеше да повярва на очите си.
Но после стройната жена се спъна и спря. Рокличката й беше къса и впита, обувките — с високи токчета. Облегна се на рамото на Уотсън, сви коляно, с което доразголи бедрото си, и си заоглежда обувката. Нагласи каишката, изправи се и се усмихна на Уотсън. Васко отклони поглед от двамата и видя, че Толман е изчезнал.
В следващия миг Уотсън и жената минаха толкова близо пред него, че долови парфюма на мацката, чу как Уотсън й прошепна нещо, а тя стисна ръката му и облегна глава на рамото му в движение. Самата романтика по бели гащи.
Случайно ли беше всичко това? Или бе съзнателно изиграно? Преметнали ли го бяха? Той натисна слушалката в ухото си.
— Доли. Изгубих го.
— Няма проблем. Виждам го. — Васко погледна нагоре. Доли беше на втория етаж и наблюдаваше двора. — Онзи, дето мина покрай теб, Джак Уотсън ли беше?
— Да бе. Реших, че може би…
— Не, не — каза Доли. — Не виждам как Уотсън ще се забърка в такова нещо. Не му е в стила. Исках да ти кажа, че Плеши се е запътил към стаята си, защото има среща. За разтуха.
— По-точно?
— Рускинче. Той май само по рускини си пада. Високи.
— Познаваме ли я?
— Не, но имам малко информация. Имам и камери в апартамента му.
— Стига бе. И как? — попита Васко и се усмихна.
— Просто охраната на Венецианския не е каквато беше. И е поевтиняла на всичкото отгоре.
Ирина Катаева, двадесет и две годишна, почука на вратата. В лявата си ръка държеше бутилка вино в кадифена подаръчна торбичка с връзки за пристягане в горната част. Мъж на трийсетина години й отвори вратата и се усмихна. Не беше привлекателен.
— Ти ли си Еди?
— Аз съм. Заповядай.
— Донесох ти това, от хотелския сейф — каза тя и му подаде виното.
Васко наблюдаваше всичко на малкия си преносим монитор.
— Даде му го в коридора — каза той. — Където ще се види на охранителните монитори. Защо не изчака да влязат в стаята?
— Може така да й е било наредено — каза Доли.
— Над метър и осемдесет е. Какво знаем за нея?
— Добър английски. От четири години е в страната. Студентка.
— В хотела ли работи?
— Не.
— Значи не е професионалистка?
— Е, все пак сме в Невада — каза Доли.
На монитора се видя как руското момиче влиза в стаята и вратата се затваря. Васко завъртя копчето за настройка на монитора и прехвърли образ от една от вътрешните камери. Хлапето се беше настанило в голям апартамент, близо двеста квадрата, обзаведен във венециански стил. Момичето кимна и се усмихна.
— Хубаво стайче.
— Да. Ще пийнеш ли нещо? Тя поклати глава.
— Всъщност нямам много време. — Вдигна ръка зад гърба си, смъкна ципа на роклята и презрамките се свлякоха по раменете й. Момичето се обърна уж несъзнателно, но изложи на показ гърба си, гол чак до дупето, съвсем съзнателно.
— Накъде е спалнята?
— Насам, сладурано.
Двамата тръгнаха към спалнята и Васко побърза да превключи на друга камера. Картината се появи точно когато момичето казваше:
— Не знам нищо за бизнеса ти и не искам да знам. Бизнесът е скучен. — После остави роклята да се свлече около глезените й. Прескочи я и се изтегна на леглото, съвсем гола, ако не се брояха обувките с високи токчета. Изрита и тях. — Едва ли имаш нужда от нещо за пиене — каза тя. — А за себе си със сигурност знам, че не ми трябва.
Толман се метна отгоре й. Момичето изпъшка и направи опит да се усмихне.
— Полека, младеж. — Толман грухтеше като локомотив. Посегна да я погали по косата. — Не ми закачай косата — каза тя и се извърна. — Легни като човек и аз ще се погрижа за теб.