22.
Марти Робъртс имаше лош ден, който се сговни още повече след обаждането на Емили Уелър:
— Доктор Робъртс, обаждам ви се от погребалната агенция. Изглежда, има някакъв проблем с кремацията на съпруга ми.
— Какъв проблем? — попита Марти Робъртс. Беше в кабинета си в патолабораторията.
— Казват, че не могат да го кремират, понеже съдържа метал.
— Метал? В какъв смисъл метал? Съпругът ви не е имал подменени стави или рани от война, нали?
— Не, не. Казват, че в ръцете и краката му има метални тръби. И че костите са били извадени.
— Сериозно? — Марти стана от стола и защрака с пръсти във въздуха да привлече вниманието на Раза, който беше в залата за аутопсии отвън. — Как може да е станало това?
— И аз за това ви се обаждам.
— Не знам какво да кажа. Представа нямам, госпожо Уелър. И съм дълбоко потресен, между другото.
Раза вече беше влязъл в кабинета.
— Ще ви включа на високоговорител, госпожо Уелър, за да мога да си водя бележки, докато говорим. Вие в крематориума ли сте в момента, при съпруга си?
— Да — каза тя. — И тук казват, че Джак има оловни тръби в ръцете и краката и затова не могат да го кремират.
— Разбирам — каза Марти и погледна Раза.
Раза поклати глава и надраска на един лист: „Взехме само от единия крак. Сложихме дървена шпилка“. Марти каза:
— Госпожо Уелър, нямам представа как е могло да стане такова нещо. Сигурно ще има разследване. Боя се, че от погребалната агенция или пък в гробището може да са направили нещо нередно.
— Ами, тук ми казват, че трябва да го погребем. И че може би трябва да се обадя в полицията, защото по всичко личало, че костите му са били откраднати. Но това означава нови тревоги и забавяне. — Последва дълга, натежала от неизказани неща пауза. — Вие какво ще кажете, доктор Робъртс?
— Нека помисля и след малко ще ви се обадя, госпожо Уелър — каза Марти и затвори телефона. — Ти, тъпанар шибан! Казал съм ти — дърво, винаги слагай дърво!
— Знам — каза Раза. — Това с оловото не е наша работа. Кълна се. Винаги използваме дърво.
— Оловни тръби… — Марти поклати глава. — Откачена работа.
— Не сме ние, Марти. Кълна ти се. Сигурно са били онези идиоти от гробището. Знаеш колко лесно става. Погребениетос вършва, близките хвърлят няколко шепи пръст и си тръгват. Преди ковчегът да е спуснат в земята. Понякога това става чак след ден-два. През нощта идват и вземат костите. Знаеш как става.
— А ти откъде знаеш? — Марти го изгледа злобно. — Защото миналата година една жена се обади да каже, че съпругът й е бил погребан с венчалната си халка, а тя искала Да си я запази като спомен. Питаше дали случайно не сме свалили по време на аутопсията. Казах й, че при нас няма никаква лични вещи на покойника, но ще се обадя в гробището. Още не го бяха заровили и жената си взе пръстена. Марти Робъртс седна зад бюрото и каза:
— Виж, ако има разследване и започнат да се ровят в банковите сметки…
— Не, не. Имай ми доверие.
— Не ме карай да се смея.
— Марти, казвам ти. Не сме го направили ние. Не сме сложили металните тръби. Не сме.
— Добре де. Не съм глух. Просто не ти вярвам. Раза потропа по бюрото.
— По-добре се оправи с нея. За рецептата.
— Ще се оправя. Излез, за да мога да говоря спокойно.
Раза влезе в съблекалнята. Беше празно. Той извади мобилния си телефон, набра един номер и каза:
— Йесу? Какви ги вършиш бе, човек? Сложил си оловни тръби в онзи тип от катастрофата. Марти е откачил, по дяволите! Искат да го кремират онзи, но той има оловни тръби във… Господи, колко пъти трябва да ти казвам? Използвай дърво!
— Госпожо Уелър — каза Марти Робъртс. — Мисля, че ще е най-добре да погребете съпруга си. Всъщност нямате друг избор.
— Е, освен ако не се обадя на полицията. Заради откраднатите кости.
— Вие ще решите как да постъпите — каза той. — Трябва да прецените кой вариант е най-добър за вас. Но едно мога да кажа — стигне ли се до полицейско разследване, несъмнено ще изскочи рецептата на ваше име за етакринова киселина, закупена от „Лонгуд Фармаси“ на Мотор Драйв.
— Лекарството беше за мен.
— Знам. Но остава въпросът как етакриновата киселина се е озовала в тялото на съпруга ви. А отговорът може да не е много лесен.