Лиза имаше красиви гърди.
— Джош? Слушаш ли ме?
— Да, мамо.
— За нещо друго ли мислиш?
— Не, мамо.
От високо му се откриваше ясен изглед към деколтето на Лиза, което разкриваше плавните контури на стегнатите й гърди. Твърде стегнати, без съмнение, но това не притесняваше Джош. Напоследък всеки и всичко беше хирургически подпомогнато. Включително мъжете. Дори младежи на по двайсет години си правеха фейслифтинг и удължаване на пениса.
— Какво ще кажеш тогава?
— Какво? Извинявай, мамо. За какво говореше?
— За семейство Ливайн. Братовчедите ми.
— Не знам. Къде, казваш, живеят?
— В Скарсдейл, скъпи.
Сега вече Джош се сети. Братята Ливайн имаха родители, които харчели твърде много.
— Мамо, това е незаконно.
— Направи го с момчето на Лойс. Лично го направи.
— Така е. — Но го беше направил само защото смяташе, че няма как да го хванат.
— И момчето спря наркотиците и си намери работа. В банка, Джош. В банка.
— Като какъв?
— Не знам, като касиер или нещо такова.
— Това е добре, мамо.
— Това е много повече от добре — възрази майка му. — Този твой спрей може да се окаже златна мина, Джош. Всички искат такова лекарство. Може най-после да постигнеш нещо значимо.
— Добре, мамо.
— Знаеш какво имам предвид. Спреят е голяма работа. — Тя направи пауза. — Но трябва да се изпробва и върху по-възрастни хора, не мислиш ли?
Джош въздъхна. Майка му, разбира се, беше права. — Да…
— Затова двамата Ливайн може да са ти от полза.
— Добре — каза той. — Ще се опитам да взема.
— И за двамата родители, нали?
— Да, мамо. И за двамата.
Затвори рязко телефона. И тъкмо се чудеше какво точно да направи по въпроса — и дали не трябва да направи нещо съвсем друго, — когато чу вой на сирени. След миг две полицейски коли в черно и бяло спряха пред сградата. Четирима полицаи слязоха от колите, влязоха в сградата и тръгнаха право към Брад, който още си приказваше сладко-сладко с Лиза.
— Вие ли сте Брадли А. Гордън?
Миг по-късно едното ченге го завъртя, изви ръцете му зад гърба и му щракна белезници. „Майко мила“, помисли Джош.
Брад крещеше:
— Какво става бе? Какво правите бе?
— Господин Гордън, арестуван сте по обвинение телесна повреда и изнасилване на малолетно лице.
— Какво?!
— Имате право да запазите мълчание…
— Какво?! Какви малолетни бе? Не познавам никакви шибани малолетни.
Ченгето го изгледа сурово.
— Добре де, грешка на езика! Не познавам никакви малолетни!
— Мисля, че познавате, господине.
— Правите огромна грешка, момчета, огромна! — каза Брал, докато го водеха към изхода.
— Просто елате с нас, сър.
— Ще ви съдя до дупка, мамка му!
— Насам, господине. И го изведоха.
Джош плъзна поглед по хората, наредили се покрай парапета. Половината служители гледаха надолу към рецепцията, говореха си и си шушукаха. А в другия край на галерията Джош видя Рик Диел, шефа на компанията.
Просто си стоеше с ръце в джобовете и гледаше представлението.
И да беше смутен или изненадан, определено не го показваше.
24.
Брад Гордън гледаше нещастно клозета в килията си. Парче мокра тоалетна хартия се беше залепило отстрани. Пред клекалото имаше локва кафеникава течност и в нея плуваха някакви по-твърди неща. На Брад му се пикаеше, но за нищо на света нямаше да стъпи в тази течност, каквато и да беше, по дяволите. Дори мисълта за нея му беше противна.
В ключалката зад него се превъртя ключ. Той стана. Вратата се отвори.
— Хайде, Гордън.
— Какво става?
— Адвокатът ти дойде.
Ченгето го заведе в малка стая. Там чакаха възрастен мъж в костюм на тънко райе и младеж с яке на „Доджърс“, седяха до маса с лаптоп. Хлапето носеше очила с дебели лещи и рогови рамки, досущ като бухал или като Хари Потър. И двамата станаха и се здрависаха с Брад. Той не им запомни имената. Разбра само, че са от адвокатската фирма на вуйчо му.