Запушалката беше махната. Около отвора се събираше бяла пара.
Толман го гледаше трескаво през прозорчето.
— Излизай, момче — каза Васко. — Не прави глупости. Толман поклати глава.
— Опасно е — каза Васко. — Знаеш, че е опасно.
Но хлапето натисна някакъв бутон и асансьорът тръгна нагоре.
Васко потръпна от лошо предчувствие.
Хлапето знаеше, разбира се. Знаеше съвсем точно какво прави.
— Тук е, горе — обади се Доли от втория етаж. — Но вратата не се отваря. Не, пак тръгна надолу.
— Върни се при масата — каза Васко. — Остави го да излезе.
Доли веднага разбра какво има предвид партньорът й. Забърза надолу по застланото с червена пътека стълбище към приземния етаж. Изобщо не се изненада, че масата на тъмнокожата мутра вече е празна. Нямаше мутра, нямаше и красиво рускинче. Само стодоларова банкнота, пъхната под една чаша. Платил беше в брой естествено.
И беше изчезнал.
Бяха го обкръжили трима служители от хотелската охрана и всички говореха едновременно. Васко — стърчеше с половин глава над всички, им кресна да млъкнат.
— Един въпрос — каза после. — Как да отворим вратата на асансьора?
— Явно е натиснал стоп-бутона.
— Как да я отворим бе, хора?
— Трябва да прекъснем захранването. — Това ще я отвори ли?
— Не, но ще можем да я насилим с лост, след като асансьорът спре.
— Колко време ще отнеме?
— Десет, може би петнайсет минути. Няма значение. Този тип няма къде да избяга.
— Напротив — каза Васко. Човекът от охраната се изсмя.
— И къде ще иде, за Бога?
Кабинката се спусна отново. Толман беше на колене и затискаше вратата.
— Стани — каза Васко. — Стани бе. Стига, момче. Не си струва. Изправи се.
Изведнъж очите на Толман се подбелиха и той се срина по гръб. Кабинката пое нагоре.
— Какво става? — възкликна един от охранителите. — Какъв е тоя всъщност?
„Мъртъв“, помисли си Васко.
Хлапето беше успяло някак да прецака електрическите вериги на асансьора. Минаха четиридесет минути, докато отворят вратите и го извадят. Той, разбира се, отдавна беше издъхнал. Още когато бе паднал на пода, Толман се беше озовал в атмосферен джоб със сто процента съдържание на азот, отделящ се във вид на пара от термоса. Азотът е по-тежък от въздуха и постепенно беше изпълвал кабинката отдолу-нагоре. Васко знаеше, че когато се бе пльоснало по гръб, хлапето вече е било в безсъзнание, а минута по-късно — мъртво.
Хората от охраната искаха да знаят какво има в девара, който вече не димеше. Васко поиска да му дадат ръкавици и извади металната пръчка от термоса. Там нямаше нищо, само празни скоби. Епруветките с ембрионите бяха извадени.
— Казваш, че се е самоубил, така ли? — попита един от охраната.
— Точно така — потвърди Васко. — Работел е в ембрионална лаборатория. Знаел е за опасността от течен азот в тясно пространство. — Азотът беше основният причинител на лабораторни злополуки. Половината загинали се бяха опитвали да спасят свои колеги, припаднали в затворени пространства.
— Това просто е бил неговият начин да се измъкне от кофти ситуация — обобщи Васко.
По-късно, докато пътуваха към къщи, Доли каза:
— И какво е станало с ембрионите? Васко поклати глава.
— Представа нямам. Не бяха у хлапето.
— Дали не ги е взело момичето? Преди да занесе девара в стаята му?
— Някой определено ги е взел. — Васко въздъхна. — В хотела не я познават, така ли?
— Прегледаха записите от охранителните камери. Не я познават.
— А от университета какво казаха?
— Била е тяхна студентка миналата година. Не се е записала за тази.
— С други думи, е изчезнала.
— Да — каза Доли. — Тя, тъмнокожият здравеняк и ембрионите. Всички липсват.
— Ще ми се да знаех как се връзва всичко това — каза Васко.
— Може и да не се връзва — възрази Доли.
— Няма да е за пръв път — каза Васко.
Напред лъсна неонова реклама на крайпътна кръчма в пустинята. Той отби и спря. Имаше нужда да пийне нещо.
1.
Отдел 48 на Върховния съд в Лос Анжелис се помещаваше в зала с дървена ламперия и огромен герб на щата Калифорния. Залата беше малка и натруфена. Червеникавият килим беше износен и мръсен. Свидетелската банка беше лекьо-сана и издраскана, а една от неоновите лампи не работеше и отделението на съдебните заседатели беше в сянка. Самите съдебни заседатели бяха облечени небрежно, с дънки и по къси ръкави. Столът на съдията проскърцваше всеки път, когато почитаемият Дейвис Пайк се обърнеше към лаптопа си, което правеше кажи-речи непрекъснато. Алекс Бърнет се зачуди дали негова чест не си проверява пощата или борсовите показатели на акциите си.