По-нататъшно проучване в сайта за градски фолклор Snopes.com откри множество версии на историята за изчезващите блондинки, като най-старите са отпреди сто и петдесет години, по времето на Ейбрахам Линкълн. Във всеки от случаите твърдението е подплатено с данни за научна достоверност. Ето един типичен пример от 1906 година:
Момичето със златните коси е обречено и след шестстотин години блондинките ще са изчезнал вид. Съдбата им беше предсказана днес от майор К. Е. Удраф по време на лекция в Асоциацията за научен напредък към Колумбийския университет…
Ясно е, че блондинките няма да изчезнат, но няма да изчезнат и новинарските истории, които предсказват кончината им, след като се повтарят вече век и половина, без да са стъпили на каквато и да било научна основа, каза Лен Юлер.
34.
Съпругата на Хенри Кендал Лин си изкарваше прехраната, като създаваше уебсайтове, така че обикновено си беше вкъщи през деня. Около три следобед телефонът звънна и последва странен разговор.
— Обажда се доктор Марти Робъртс от „Лонг Бийч Мемориъл“ — каза гласът отсреща. — Хенри там ли е?
— Отиде на футболен мач — каза тя. — Нещо да му предам?
— Обаждах се в работата му, звънях и на мобилния, но не вдига. — Ако се съдеше по гласа на доктора, въпросът явно не търпеше отлагане.
— Ще се върне след час — каза Лин. — Да не би Хенри да има проблем със здравето, доктор Робъртс?
— Не, не, няма проблем. Съвсем си е наред. Просто му кажете да ми звънне, става ли?
Лин каза, че ще предаде.
Когато Хенри се прибра и отиде в кухнята да извади бисквити и мляко за осемгодишния им син Джейми, Лин каза:
— Познаваш ли някого от болница „Лонг Бийч Мемориъл“?
Хенри примигна.
— Той обади ли се?
— Следобед. Кой е той?
— Приятел от училище. Патолог. Какво каза?
— Нищо. Само да му се обадиш. — Успя някак да не попита съпруга си за подробности.
— Добре — каза той. — Благодаря.
Лин го видя да поглежда към телефона в кухнята. После отиде в малкия кабинет, който ползваха и двамата, и затвори вратата. Тя го чу да говори тихо по телефона. Не можа да разбере какво казва.
Джейми си ядеше закуската. Трейси, тринайсетгодишната им щерка, слушаше музика в стаята си на втория етаж. Лин викна към стълбището:
— Намали малко, ако обичаш! — Трейси не я чу. Нямаше друг избор, освен да се качи горе и да й каже.
Когато слезе, Хенри вече беше в хола и крачеше напред-назад.
— Налага се отсъствам ден-два по работа.
— Добре. Къде ще ходиш?
— В Бетезда.
— Нещо в НЗИ ли? — Националният здравен институт се намираше в Бетезда. Хенри ходеше там по няколко пъти в годината на конференции.
— Да.
Продължаваше да крачи нервно.
— Хенри — каза Лин, — ще ми кажеш ли за какво става въпрос?
— Във връзка с едно изследване… трябва да проверя нещо… просто… и аз не знам.
— Трябва да отидеш в Бетезда, но не знаеш защо?
— Е, знам, разбира се. Свързано е със… с Белармино. Робърт Белармино оглавяваше генетичната секция в НЗИ и не беше приятел на съпруга й.
— В какъв смисъл?
— Трябва да изясня нещо, което е направил. Тя седна на един стол.
— Хенри, много те обичам, но в момента съм и много объркана. Защо не ми казваш…
— Виж — прекъсна я той, — не искам да говоря за това. Просто трябва да ида там, това е. Само за ден.
— Неприятности ли имаш?
— Казах, че не искам да говоря за това, Лин. Трябва да отида в Бетезда.
— Добре… Кога?
— Утре.
Тя бавно кимна.
— Добре. Искаш ли да ти запазя…
— Вече го направих. — Спря да крачи и отиде при нея. — Виж… не искам да се тревожиш.
— Това е доста трудно предвид обстоятелствата. — Не е кой знае какво — успокои я той. — Просто нещо, за което аз трябва да се погрижа, после други ще се погрижат за него.