Повече не пожела да и каже.
С Хенри бяха женени от петнайсет години. Имаха две деца. Лин знаеше по-добре от всеки, че Хенри е склонен към нервни тикове и полети на въображението. Същите скокове на фантазията, които го правеха толкова добър учен, го правеха и човек, склонен към истерии. Често сам си поставяше диагнози за страшни болести. Поне веднъж на две седмици ходеше на преглед при личния си лекар, а телефонните консултации с него бяха дори по-чести. Постоянно го преследваха болки, сърбежи, обриви и внезапни страхове, които го будеха посред нощ. Драматизираше дребните проблеми. Ако го слушаш, и най-дребната злополука се равняваше на близка среща със смъртта.
Така че макар поведението му относно пътуването до Бетезда да беше странно, Лин беше склонна да го омаловажи. Погледна си часовника и реши, че е време да извади соса за спагети от фризера. Не искаше Джейми да прекали с бисквитите, защото щеше да си убие апетита. Трейси пак беше надула музиката.
Накратко, ежедневните задължения окупираха вниманинието й и изтикаха от ума й мислите за Хенри и неговото странно пътуване. Имаше други неща за вършене и тя се зае да ги свърши.
35.
Хенри Кендал излезе от сградата на летище „Дълес“ и потегли на север по шосе 267 към лабораторията за работа с примати в Ламбъртвил. Мина почти час, преди да зърне телената ограда и караулната зад двойната порта. Зад портите се виждаха гигантските кленове, които скриваха комплекса сгради. Ламбъртвил беше една от най-големите лаборатории за работа с примати в света, но Националният институт не даваше гласност на този факт, нито на местонахождението й, Отчасти защото работата с примати беше въпрос с твърде много политически аспекти, и отчасти за да се избегнат неприятни прояви от страна на крайните природозащитници. Хенри спря колата при външната порта, натисна бутона на уредбата и каза:
— Хенри Кендал. — След това изрецитира кодовия си номер. Не беше идвал тук от четири години, но кодът още важеше. Подаде глава през прозореца, така че камерата да улови ясно лицето му.
— Благодаря ви, доктор Кендал. — Портата се отвори. Той мина през нея и спря пред втората порта. Първата се затвори зад него. От караулната излезе пазач и провери личната му карта. Хенри си го спомняше бегло. — Не ви очаквахме днес доктор Кендал — каза пазачът и му даде временна електронна карта за достъп.
— Искат да си прибера някои неща от гардеробчето в склада.
— Не се учудвам. Тук нещата доста загрубяха, откакто… сещате се.
— Да, знам. — Човекът имаше предвид Белармино.
Вътрешната порта се отвори и Хенри продължи с автомобила. Подмина административната сграда и пое право към работните помещения. Преди четири години шимпанзетата бяха в сграда Б. Сигурно още си бяха там.
Отвори външната врата и прокара картата си през електронния четец на вътрешната. Тръгна по коридора към наблюдателната зала Б. Стаята беше пълна с монитори, които показваха всички шимпанзета на два от етажите на сградата. Имаше приблизително осемдесет животни на различна възраст.
Дежурният ветеринарен асистент беше в стаята, в кафеникава униформа, там беше и Ровак, шефът на отделението. Явно го бяха уведомили за пристигането на Кендал. Ровак беше на петдесет, със стоманеносива коса и стойка на военен. Но беше добър учен.
— Чудех се кога ще дойдеш — каза той. Здрависаха се. Ровак се държеше дружелюбно. — Носиш ли кръвта?
— Да.
— Шибаният Белармино… — каза Ровак. — Още не е идвал тук и смятаме, че знаем защо.
— Какво имаш предвид? — попита Хенри.
— Хайде да се поразходим. Хенри погледна бележките си.
— Трябва ми женска с номер F-402.
— Не — поправи го Ровак. — Трябва ти синчето на женска F-402. Насам.
Поеха по един страничен коридор, който ги отведе до малка зала за обучение, където се провеждаха краткотрайни експерименти, свързани с обучение на животните.
— Тук ли го държите?
— Налага се. Сам ще видиш.
Влязоха в залата. На пръв поглед приличаше на стая в детска градина — играчки в ярки цветове бяха пръснати навсякьде, на пода имаше син килим. Случайният посетител не би забелязал, че играчките са изработени от устойчиви на удар здрави пластмаси. Горната половина на едната стена беше стъклена и гледаше към стаичката за наблюдение в съседство. От колоните се лееше музика на Моцарт.
— Харесва Моцарт — каза Ровак и сви рамене. Влязоха в по-малка стая. От тавана се лееше сноп слънчева светлина. В средата на стаята имаше клетка със страна метър и половина. Вътре седеше младо шимпанзе, на ръст колкото четиригодишно дете. Лицето му беше по-плоско от обичайното, кожата беше светла, но иначе очевидно си беше шимпанзе.