— Шимпанзе. Ще се катерим на дървото.
— Откъде го взе, Джейми?
— На татко е.
— Хапе ли?
Не разбраха какво отговори Джейми, но през прозореца видяха как клоните на дървото се люлеят и чуха смях и кискане.
— Какво ще правиш с него? — попита Лин.
— Не знам — каза Хенри.
— Е, не може да остане тук.
— Това го знам.
— Дори куче не желая в къщата. Какво остава за маймуна.
— Знам.
— Пък и няма стая за него.
— Знам.
— Голяма каша — каза тя.
Той не каза нищо, само кимна.
— Как се стигна до това, по дяволите?
— Дълга история — каза той.
— Слушам те.
Когато човешкият геном бил декодиран, обясни той, учените установили, че геномът на шимпанзетата е почти идентичен с този на човека.
— Само петстотин гена са разликата между двата вида — каза Хенри.
Тази цифра не значела кой знае какво, разбира се, защото хората и морските таралежи също имали много еднакви гени. Всъщност почти всички същества на планетата споделяли десетки хиляди общи гени. От гледна точка на генетиката, животът във всичките му проявления имал много солидна обща основа.
Това породило сериозен интерес към въпроса какво е предизвикало различията при различните видове. Петстотин гени никак не били много, а пропастта между шимпанзетата и хората изглеждала огромна.
— Много видове могат да се кръстосват и да създават поколение от хибриди — лъвове и тигри, леопарди и ягуари, делфини и китове, бизони и крави, зебри и коне, камили и лами. Мечки гризли и полярни мечки понякога се кръстосват в диви условия и от това се раждат гролари. Така че естествено възникнал въпросът дали и хората и шимпанзетата не могат да се кръстосат. Отговорът, изглежда, бил отрицателен.
— Значи някой е опитал?
— Много пъти. Като се е започнало още от двайсетте години на двайсети век.
Но дори хибридизацията да била невъзможна, обясни Хенри, не било невъзможно да се вкарат човешки гени директно в ембрион на шимпанзе и така да се създаде трансгенетично животно. Преди четири години, когато Хенри излязъл в творчески отпуск, за да работи в НЗИ върху аутизма, целта му била да разбере кои гени са отговорни за разликите в комуникационните способности между хората и приматите.
— Защото шимпанзетата общуват помежду си — каза той. — Използват набор от викове и жестове; организират се във високоефективни ловни дружинки и убиват по-малки животни. Следователно умеят да общуват, но нямат език. Точно като при тежките случаи на аутизъм. Това ми се стори интересно.
— И какво направи? — попита жена му.
В лабораторни условия, под микроскоп, той вкарал човешки гени в ембрион на шимпанзе. Собствените си гени.
— Включително и гените за реч? — попита тя.
— Всички всъщност.
— Вкарал си всичките си гени?!
— Виж, изобщо не очаквах експериментът да изкара термина — каза той. — Целта ми беше да изследвам плода.
— Плод, а не животно?
Ако трансгенетичният плод оцелеел осем или девет седмици, преди да настъпи спонтанен аборт, клетките щели да са достатъчно диференцирани, та Хенри да направи дисекция и данаучи нещо ново за речта на приматите.
— Очаквал си плодъд да умре?
— Да. Надявах се да издържи достатъчно дълго, за да…
— А след това си щял да го нарежеш?
— Да направя дисекция, да.
— Твоите собствени гени, собственият ти плод… направил си го, за да има на какво да направиш дисекция? — Гледаше го, все едно беше някакво чудовище.
— Лин, това беше експеримент. Правим такива неща непрекъс… — Той млъкна. Нямаше смисъл да продължавева. — Виж, гените ми бяха подръка. Не беше нужно да искам ничие разрешение, за да ги използвам. Беше си експеримент. Нямаше нищо общо с мен.
— Е, вече има — каза тя.
Въпросът, на който Хенри се опитваше да отговори, беше фундаментален. Шимпанзетата и хората се бяха отделили като два различни вида с общ прародител някъде преди шест милиона години. Учените отдавна бяха забелязали, че в ембрионалния си стадий шимпанзетата най-много приличат на човешките ембриони. Това подсказваше, че хората се различават от шимпанзетата отчасти заради различие във вътреутробното развитие. В този смисъл можеше да се смята, че човешкото развитие започва от ембрионалния стадий при шимпанзетата. Някои учени бяха на мнение, че това е свързано с последващото нарастване на човешкия мозък, който удвояваше теглото и размерите си през пъвата година след раждането. Но интересът на Хенри беше насочен към речта, а за да има реч, гласните струни трябваше да са налице в гърлото, създавайки гласова кухина. Така беше при хората, но не и при шимпанзетата. Цялата последователност на развитие беше изключително сложна.