Хенри се беше надявал да получи трансгенетичад плоди от него да научи нещо за това кое е предизвикало промяната в развитието при човека, която е направила речта възможна. Такъв поне беше първоначалният план на експеримента му.
— Защо не извади плода, както си смятал да направиш? — попита Лин.
— Защото през онова лято няколко шимпанзета се бяха заразили с вирусен енцефалит и здравите шимпанзета трябваше да бъдат преместени под карантина. Настанили ги бяха в различни лаборатории по целия Източен бряг. Така и не чух нищо за ембриона, който бях имплантирал, Реших, че женската е направила спонтанен аборт в някоя лаборатория и материалът е бил изхвърлен. Не можех да задавам твърде много въпроси…
— Защото направеното от теб е било незаконно.
— Е, това е силна дума. Реших, че експериментът се е провалил и с това се е приключило.
— Явно не се е приключило.
— Да — каза той. — Явно не е.
Всъщност женската беше родила напълно доносен плод и тя и малкото били върнати в Бетезда. Малкото шимпанзе изглеждало съвсем нормално във всяко отношение. Кожата му била малко по-светла от обичайното, особено около устата, където няма окосмение. Но пък степента на пигментация при шимпанзетата варира. Никой не обърнал особено внимание.
Колкото повече растяло шимпанзето, толкова по-малко нормално изглеждало. Лицето му, плоско в началото, не се издължило напред. Чертите му си останали детински. Но дори и тогава никой не обърнал внимание, докато при рутинен кръвен тест шимпанзето не дало отрицателен за ензима на сиаловата киселина. Понеже всички примати носят този ензим, резултатът очевидно бил сгрешен и в лабораторията повторили изследването. Със същия резултат. При при малкото шимпанзе ензимът липсвал.
— Липсата на този ензим е характерна за хората — обясни Хенри. — Сиаловата киселина е вид захар. При хората също има сиалова киселина, но не и в нейната Gc-форма, N-гликолнураминова киселина. В тази си форма обаче сиаловата киселина присъства при всички шимпанзета.
— Но не и при въпросното малко шимпанзе.
— Точно така. Направили пълни ДНК тестове и бързо разбрали, че при малкото я няма обичайната разлика от процент и половина с човешкия геном. При него разликите били много по-малко. И започнали да редят пъзела.
— Сравнили ДНК-то на шимпанзето с ДНК-то на всеки, който е работил в лабораторията?
— Да.
— И открили, че негово ДНК съвпада с твоето.
— Да. От офиса на Белармино ми пратиха кръвна проба преди няколко седмици. Предполагам, за да ме сплашат.
— Ти какво направи?
— Занесох пробата на един приятел за анализ.
— Приятелят ти от „Лонг Бийч“?
— Да.
— А Белармино?
— Белармино просто не иска да понесе отговорността, когато всичко това излезе наяве. — Хенри поклати глава. — Карах насам, тъкмо бях поел на запад от Чикаго, когато ми се обади Ровак от лабораторията в Бетезда. Сам се оправяй, приятел, така ми каза. Проблемът бил мой, не техен. Това е неофициалната им позиция по въпроса.
Лин смръщи вежди.
— И защо това да не е важно откритие? Не трябва ли да те направи известен по целия свят? Ти си създал първия трансгенетичен примат, нали така.
— Проблемът е — обясни Хенри, — че може да накажат или дори да ме хвърлят в затвора. Защото не съм получил разрешение от комисиите, които регулират научните изследвания с примати. И защото понастоящем НЗИ забранява трансгенетични експерименти с всякакъв друг вид животни освен плъховете. Защото всички откачени противници на генното модифициране ще наскачат като бесни. Защото НЗИ не желае да има нищо общо с това и ще отрича до дупка.
— Значи не можеш да кажеш на никого откъде се е взел Дейв? Това е проблем, Хенри, защото няма начин да го запазиш в тайна.
— Знам — умърлушено каза той.
— Трейси вече е захапала телефона и разказва на всичките си приятелки за сладката малка маймунка в задния ни двор.
— Да…
— Приятелките й ще довтасат за нула време. Как ще им обясниш кой е Дейв? Защото след момичетата ще дойдат репортерите. — Лин си погледна часовника. — След един до два часа най-много. Какво ще им кажеш?