— Не знам. Може би… че експериментът е бил проведен в друга страна. В Китай. Или в Южна Корея. И че са го изпра тили тук.
— А какво ще каже Дейв, когато репортерите говорят с него?
— Ще го помоля да не разговаря с тях.
— Репортерите няма да ни оставят на мира, Хенри. Ще разпънат палатки пред къщата ни и ще сложат дългите обективи. Над главите ни ще кръжат хеликоптери. Ще се метнат на следващия самолет за Китай или Корея да издирят човека, който е създал Дейв. И когато не го намерят… тогава какво?
Погледна го продължително, после отиде до вратата. На двора Дейв си играеше с Джейми. Крещяха и се люлееха на клоните. Лин помълча известно време. После каза:
— Кожата му наистина е доста светла.
— Знам.
— Лицето му е плоско, почти човешко. Как ли ще изглежда, ако се подстриже?
И така се роди синдромът Гандлер — Крюкхайм, рядка генетична мутация, причиняваща нисък ръст, прекомерно телесно окосмяване и лицеви деформации, напомнящи маймунска лицева структура. Синдромът беше толкова рядък, че за изминалия век бяха документирани само четири случая. Първият бил през 1923-та, в аристократично унгарско семейство от Будапеща. Две деца били родени с този синдром, описан в медицинската литература от един австрийски лекар, Д-Р Емил Крюкхайм. Вторият случай бил на инуитско дете, родено в Северна Аляска през 1944-та. Трето дете, момиче, било родено в Сао Пауло през 1957-а, но починало от инфекция само няколко седмици след раждането си. Четвърто дете, в Брюж, Белгия, привлякло за кратко вниманието на медиите, но скоро след това изчезнало. Местонахождението му в момента беше неизвестно.
— Това ми харесва — каза Лин. Пишеше на лаптопа си. — Как беше името на онзи синдром, за окосмяването? Вроденото прекомерно окосмяване? — Хипертрихоза — каза Хенри.
— Вярно. — Тя продължи да пише. — Значи Гандлер — Крюкхайм е свързан… с хипертрихозата. По-точно… с вродената хипертрихоза лангиноза. И за последните четиристотин години са били документирани само петдесет случая. — Това пишеш ли го, или го четеш? — И двете. — Лин се облегна назад. — Така — каза тя, — засега това ще стигне. По-добре иди да кажеш на Дейв. — Какво да му кажа?
— Че е човек. Той и без това сигурно се мисли за човек. — Добре. — На път към вратата попита: — Наистина ли вярваш, че това ще свърши работа?
— Сигурна съм — каза Лин. — Калифорния има закони срешу нарушаването на личното пространство при деца в специално положение. Много от тези деца имат сериозни деформации. Достатъчно трудно им е да растат и да ходят на училище и без допълнителния товар на медийното внимание. Предвидени са големи глоби при неспазване на закона. Няма да посмеят.
— Може би — каза той.
— Засега това е най-добрият ни вариант — каза Лин и продължи да пише.
Той спря при вратата и каза:
— Щом Дейв е човешко същество, едва ли ще можем да го продадем на някой цирк.
— О, не — каза Лин. — Не, не. Дейв остава при нас. Вече е част от семейството ни — благодарение на теб. Нямаме избор.
Хенри излезе. Трейси и приятелките й стояха под дървото и сочеха към клоните.
— Вижте маймуната! Вижте я!
— Не — каза им Хенри. — Той не е маймуна. И бъдете така добри да не го засрамвате. Дейв страда от рядък генетичен синдром… — И продължи да им обяснява, а те го гледаха с широко отворени очи.
Под леглото на Джейми имаше друго, което се изтегляше на колелца, когато някое от приятелчетата му оставаше да преспи у тях. Лин го изтегли и Дейв спа на него, до Джейми. Последните му думи бяха „Много е меко“, след което заспа почти веднага, докато Лин го милваше нежно по косата. Джейми каза:
— Това е много яко, мамо. Все едно си имам братче.
— Прав си, миличък, много е приятно — каза тя.
Загаси лампата и затвори вратата. Когато по-късно влезе да ги нагледа, откри, че Дейв е намотал завивката около себе си в нещо като кръгло гнездо в средата на леглото.
— Не — заяви Трейси, застанала с ръце на кръста в кухнята. — Не, не може да живее при нас. Как можа да ми причиниш това, татко?
— Какво да ти причиня?
— Знаеш какво ще кажат другите деца. Той е маймуна, която прилича на човек, татко. И говори като теб, когато ти е запушен носът. — Беше на ръба на сълзите. — Той ти е роднина, нали? Има твоите гени.
— Виж, Трейси…
— Иде ми да потъна в земята от срам — проплака тя. — А имах шанс да ме изберат за председател на първокурсниците.