Следователно, казва той, „от гледна точка на психологията, част от нашите съвременници всъщност никога не порастват“.
Чарлтън казва, че това навярно си има и положителна страна. „Типичната за детето гъвкавост в отношението към света, поведението и знанието“ може би е полезна за индивида в сложния лабиринт на все по-нестабилното съвременно общество, в което хората по-често сменят работата си, усвояват нови умения, сменят местожителството си. Но и това си има цена и тя е „намалена продължителност на вниманието, трескаво търсене на новости, все по-краткотрайни цикли на съмнителни увлечения и… всепроникваща емоционална и духовна плиткост“. Добавя, че на съвременните хора „им липсва дълбочината на характера, която е била нещо обичайно в по-стари времена“.
42.
— Елис — каза г-жа Ливайн, — какво има в тази епруветка?
Синът й държеше сребрист флакон с малък пластмасов накрайник. Седяха в хола на семейната къща в Скарсдейл. Отвън работници трополяха в гаража. Ремонтираха. Подготвяха къщата за продан.
— Какво има в това нещо? — повтори тя.
— Нова генна терапия, мамо.
— Не ми трябва.
— Подмладява кожата. Прави те да изглеждаш по-млада.
— На баща ти си казал друго — възрази тя. — Казал си му, че ще му подобри сексуалния живот.
— Ами…
— Това е негова идея, нали?
— Не, мамо.
— Слушай какво ще ти кажа. Не искам да си подобрявам сексуалния живот. Никога не съм била по-щастлива.
— Спите в отделни стаи.
— Защото той хърка.
— Мамо, този спрей ще ти помогне.
— Нямам нужда от помощ.
— Ще те направи още по-щастлива, гарантирам ти…
— Винаги си бил упорит като муле, още от дете.
— Стига, мамо…
— И сега си същият, нищо че вече си голям.
— Мамо, моля те… — Елис започваше да се ядосва. Всъщност изобщо не беше негова работа да убеждава майка си. Брат му Арън трябваше да го направи. Той й беше любимецът. Само че имал работа в съда, представете си. И насади Елис да го свърши.
Той се приближи към нея със спрейчето.
— Махни се от мен, Елис.
Той продължи да се приближава.
— Аз съм ти майка, за Бога! — повиши глас тя и го настъпи силно по палеца на крака. Той извика от болка, после я сграбчи за тила, бутна спрея под носа й и натисна. Тя се дърпаше и въртеше.
— Няма! Няма!
Но от виковете само вдиша по-бързо съдържанието му.
— Не, не, не!
Той я задържа така още миг. Беше все едно я душеше, същата хватка, същото усещане, докато тя се бореше в ръцете му. Стана му много кофти. Кожата на бузите й под пръстите му, гневните й викове. Долови миризмата на пудрата й.
Накрая я пусна и отстъпи крачка назад.
— Как смееш! — извика тя. — Как смееш! — И избяга от стаята.
Елис се облегна на стената. Повръщаше му се при мисълта, че е посегнал така на майка си. Но някой трябваше да го направи. Просто нямаше друг начин.
43.
Нещата не въряха добре, мислеше си Рик Диел, докато изтриваше граховото пюре от лицето и очилата си. Беше пет следобед. В кухнята беше напечено. Трите му деца седяха на масата, крещяха и се удряха. Замеряха се с кетчуп и горчица, които оставяха петна навсякъде.
Бебето във високото столче отказваше да яде и плюеше. Трябваше да я храни Кончита, но тя беше изчезнала някъде този следобед. Изобщо не можеше да се разчита на нея, откакто съпругата на Рик си беше заминала. Поддържаха се, кучките му с кучки. Сигурно щеше да се наложи да я уволни, което беше крайно неприятно, защото трябваше да й намери заместничка, а и тя, разбира се, щеше да го съди. С малко късмет може би щеше да се разбере с нея, преди нещата да са стигнали до съд.
— Искаш ли го? На ти! — Джейсън, най-големият, натика хотдога в лицето на Сам. Сам изпищя и започна да скимти, все едно се е задавил. След миг вече се търкаляха по пода.
— Татко! Татко! Спри го! Души ме!
— Джейсън, недей да душиш брат си.
Джейсън не му обърна внимание. Рик го хвана за яката и го издърпа от Сам.
— Казах да не го душиш.
— Не съм го душил. Той си го просеше.
— Искаш ли да останеш без телевизия довечера? Не? Тогаваа си изяж хотдога и остави брат си да си изяде неговия.