Рик пак взе лъжичката на бебето, но малката госпожица стискаше упорито уста и го гледаше враждебно с черните си очички. Той въздъхна. Защо високите столчета караха бебетата да си стискат устите и да хвърлят всичките си играчки на пода? Май не беше чак толкова добре, че жена му си беше тръгнала.
А в работата положението беше дори по-лошо. Бившият шеф на охраната беше чукал Лиза, а сега, когато го бяха пуснали от затвора, несъмнено правеше същото. Това момиче нямаше никакъв вкус. Ако Брад го осъдеха за педофилия, имиджът на компанията щеше да пострада, но това Рик се надяваше да го осъдят. Вълшебното лекарство на Джош Уинклър явно убиваше хората. Джош самоволно и без ничие разрешение беше изпробвал лекарството върху хора, но ако отидеше в затвора, това също щеше да се отрази зле на компанията.
Опитваше се да вкара лъжичката в устата на дъщеря си, когато телефонът звънна. И положението се сговни окончателно.
— Копеле!
Рик Диел обърна гръб на мониторите.
— Не мога да повярвам — каза той. На записите от охранителните камери се виждаше как омразният Брад Гордън отваря с картата си вратите на лабораториите, докосва къде що види петриеви чашки и продължава нататък. Във всички лаборатории в сградата. Рик стисна юмруци.
— Влязъл е в сградата в един през нощта — каза временният шеф на охраната. — Изглежда, е имал административна карта, за която не сме знаели, защото неговата беше деактивирана. Минал е през всички складови точки и е замърсил всички налични култури от клетъчната линия „Бърнет“.
— Брад е задник, но иначе няма проблем. Имаме външни складове в Сан Хосе, Лондон и Сингапур.
— Работата е там, че въпросните проби са били изнесени вчера — каза охранителят. — Някой е взел клетъчните линии и си е заминал. Напълно легално. Секретен електронен трансфер на кодове.
— Кой е наредил преместването?
— Вие. Нареждането е дошло през вашия секретен акаунт.
— О Господи! Как е възможно това?
— В момента се опитваме да разберем.
— Но клетъчната линия… Имаме други места…
— За жалост, изглежда…
— Но все пак имаме клиенти, които са взели на лизинг…
— Боя се, че няма такива.
— Какви ги говориш? — повиши глас Рик. 0 Казваш, че не е останала и една култура „Бърнет“? По целия свят? Изчезнали са?
— Доколкото знаем, да.
— Това е истинска катастрофа, по дяволите!
— Така изглежда.
— Това може да е краят на компанията ми! Тези клетки бяха предпазната ни мрежа, дълбокият ни резерв. Платихме цяло състояние за тях. И ти ми казваш, че са изчезнали? 0 Рик смръщи гневно чело, истинските мащаби на катастрофата започнаха да се очертават пред погледа му. — Това е организирана и координирана атака срещу моята компания.
Имали са хора в Лондон и в Сингапур. Всичко е било уредено предварително. — Да. И ние така смятаме.
— За да бъде унищожена компанията ми.
— Вероятно.
— Трябва да си върна тези клетъчни линии. Веднага.
— Няма от кого. Освен, разбира се, от самия Франк Бърнет.
— Ами тогава ми дайте Бърнет.
— За жалост, господин Бърнет, изглежда, също е изчезнал. Не успяваме да го открием никъде.
— Страхотно — каза Рик. — Направо страхотно. — Обърна се и изкрещя на секретарката си: — Повикай шибаните адвокати, свържи се с Калифорнийския да пратят някого и гледай всички да са тук до осем тази вечер!
— Не знам дали…
— Действай!
44.
Ежедневието на Гейл Бонд пое в установени коловози. Нощите прекарваше при Йоши, в шест сутринта се прибираше да събуди Евън, да му направи закуска и да го изпрати на училище. Една сутрин отключи вратата на апартамента и видя, че Жерар го няма. Клетката му стоеше непокрита в коридора, птицата я нямаше на стойката. Гейл изпсува и влезе в спалнята. Ричард още спеше. Тя го разтърси грубо.
— Ричард. Къде е Жерар? Той се прозя.
— Какво?
— Жерар. Къде е Жерар?
— Боя се, че стана беля.
— Каква беля? Какво си направил?
— Помощницата почиствала клетката му в кухнята при отворен прозорец. И той излетял.
— Не е вярно. Крилата му бяха подрязани.
— Знам — каза Ричард и отново се прозя.
— Не може да е излетял.
— Знам само, че чух Надежда да пищи и когато влязох в кухнята, тя сочеше прозореца; погледнах навън и видях птицата пърха тромаво на земята. Веднага изтичах долу, разбира се, но него вече го нямаше.