— Леля Лин. Но каза, че не може да говори в момента. Явно е заета.
— Значи няма да ходим при тях?
— Ще видим. Може би утре.
При Сан Клементе слезе от магистралата и започна да се оглежда за мотел. По някаква причина отказът на Лин да говори с нея я беше лишил от реална перспектива, поне временно. Не си беше давала сметка колко много е разчитала на приятелката си.
— Къде отиваме, мамо? — Джейми беше разтревожен.
— Ще отседнем в мотел.
— Кой мотел?
— Ще видим. Ще си изберем някой.
Подминаха един, от веригата „Холидей Ин“, но беше прекалено голям и някак на открито. По-нататък откри един на „Бест Уестърн“, по-невзрачен, и спря отпред. Каза на Джейми да остане в колата и влезе във фоайето.
На рецепцията стоеше пъпчив кльощав младеж. Потропваше с пръсти по полираната гранитна повърхност и си тананикаше. Изглежда, не го свърташе на едно място.
— Здравейте — каза Алекс. — Имате ли свободни стаи за тази нощ?
— Да, госпожо.
— Бих искала да се настаня.
— Сама ли сте?
— Не, със сина си.
Младежът погледна през вратата към Джейми.
— Под дванайсет ли е? — Продължаваше да потропва с пръсти.
— Да, защо?
— Ако иска да се къпе в басейна, трябва да го придружавате.
— Няма проблем. Продължаваше да потропва. Алекс му даде кредитна карта и той я прокара през четящото устройство, като потропваше в такт с другата си ръка. Това започваше да й действа на нервите.
— Мога ли да попитам защо го правите?
Момчето запя монотонно:
— Беда е където отивам, беда е където съм бил. Бързо потропване по гранита. — Защото беда е моето име, където съм и където бях, беда е моят грях. — Усмихна се. — Това е песен.
— Не съм я чувала — каза Алекс.
— Баща ми обичаше да я пее.
— Разбирам.
— Той умря.
— Разбирам.
— Самоуби се. — Съжалявам.
— С пушка.
— Съжалявам.
— Искате ли да я видите? Тя примигна.
— Може би някой друг път.
— Държа я тук — каза той и кимна към бюрото на рецепцията. — Не е заредена, разбира се. — Потропване, пеене. — Бедата е пристанът мой…
— Дайте да се регистрирам — каза Алекс. Той й върна кредитната карта и тя попълни формуляра. Момчето не спираше да потропва. Алекс се замисли дали да не идат другаде, но беше уморена. Джейми я чакаше. Детето трябваше да вечеря, имаше нужда от нови дрехи, четка за зъби и така.
— Готово — каза младежът и й даде ключовете за стаята.
Чак когато се върна в колата, за да я премести по-близо до стаята, Алекс се сети, че не трябваше да използва кредитната си карта.
„Твърде късно, уви“.
— Мамо, гладен съм.
— Добре, миличък. Ще идем да хапнем нещо.
— Искам бургер.
— Добре.
Мина през паркинга и излезе на улицата. По-добре беше да хапнат, преди да се настанят в мотела.
69.
Докато Лин тичаше към задния двор, се чуха още два изстрела. Трейси пищеше, Дейв беше на дървото, крещеше и клатеше трескаво клоните, а Джейми лежеше на земята и от главата му течеше кръв. Прилоша й. Хукна към детето, но Трейси изпищя:
— Мамо! Залегни!
Изстрелите като че ли идваха от улицата. Стреляше се през дъските на дървената ограда. Някъде в далечината се чуха сирени. Не можеше да откъсне очи от Джейми. Тръгна към него.
Още изстрели и шумолене на листа откъм дървото. Стреляха по Дейв. Дейв виеше, ръмжеше и клатеше неистово клоните. Извика:
— Мъртъв си! Мъртъв си, пич!
— Дейв, тихо! — извика тя. Запълзя към Джейми. Трейси крещеше по мобилния си телефон. Диктуваше адреса им на 911. Джейми стенеше в тревата. Лин само него виждаше. Надяваше се Хенри да е излязъл през предната врата, да види кой стреля и самият той да не пострада. Очевидно беше, че някой се опитва да убие Дейв.
Сирените се чуваха все по-силно. Лин чу викове и тичащи стъпки по улицата. Някаква кола беше спряла с писък на спирачки, ярки светлини прозираха през цепнатините на оградата и хвърляха рязко очертани сенки.
Горе на дървото Дейв нададе боен вик и изчезна. Трейси крещеше. Лин стигна до Джейми. Цялата му глава беше в кръв.
— Джейми, Джейми…
Внимателно го обърна. Имаше огромна рана на челото. По едната страна на лицето му се стичаше яркочервена кръв.
Той й се усмихна.
— Мамо…
— Джейми, къде те улучиха?
— Не са…
— Къде, Джейми?
— Паднах. От дървото.
Лин внимателно почна да бърше кръвта с полата си. Не с виждаше дупка от куршум. Само голяма дълбока драскотина, която кървеше обилно.
— Миличък, не са те простреляли, така ли?
— Не, мамо. — Той поклати глава. — Не стреляше по мен. По Дейв стреляше.
— Кой?
— Били.
Лин вдигна поглед към дървото. Клоните се поклащаха леко на светлините на сигналните лампи.