От друга страна, транегенетизмът по правило изискваше внасянето на повече от един ген. Учените трябваше да въведат и асоциираните гени, необходими за функционирането на основния. Например повечето гени си имаха изолатори и промотори. Промоторите понякога произвеждаха протеини, които изключваха оригиналните гени на животното и позволяваха на добавения ген да се прояви. Изолаторите държаха новия ген отделен от заобикалящите го гени. Пак те бяха отговорни новият генетичен материал да остане достъпен вътре в клетката.
Отделно от тези сложни сами по себе си детайли в картинката се вписваха и евентуалните усложнения от внасянето на съобщителна РНК в клетката. Или от гените, които регулираха процеса на транслацията. И така нататък.
На практика задачата да внесеш ген в едно животно и да го накараш да сработи много повече приличаше на това да очистиш една компютърна програма от бъгове, отколкото на всеки друг биологичен процес. Постоянно трябваше да се поправят грешки, да се правят допълнителни настройки, да се отстраняват нежелани ефекти, докато нещото не сработи. А после оставаше да чакаш проявата на търсения ефект, който понякога настъпваше след години.
Точно затова в лабораторията сметнаха, че Гейл Бонд трябва да вземе Жерар вкъщи и да го задържи за известно време като домашен любимец. Да го наблюдава отблизо дали ще се появят положителни или отрицателни ефекти. Отглеждането в домашна среда беше особено важно в случая, защото африканските сиви папагали бяха изключително интелигентни — обикновено се смяташе, че не отстъпват в това отношение на шимпанзетата — и със значително по-голям езиков капацитет. С помощта на език на знаците или на компютърна клавиатура някои примати усвояваха около сто и петдесет думи. Същото постигаше средностатистическият сив папагал. Някои сиви папагали обаче овладяваха до хиляда думи, Затова се нуждаеха от общуването и стимулацията, които можеше да им осигури единствено съжителството с хора. Не можеха да ги оставят при другите опитни животни, сред мишки и хамстери, където папагалите биха полудели от липсата на интелектуално стимулиране.
Защитниците на животните дори вярваха, че много отглеждани като домашни любимци сиви папагали са получили умствено разстройство като резултат от недостатъчно общуване. Било като да ги държат в манастир, година след година. Сивите папагали изискваха внимание и общуване поне колкото хората. И повече дори, според някои учени.
Обучението на Жерар беше започнало много рано и той рано започна да говори. Вече беше усвоил набор от думи, когато Гейл, трийсет и една годишна и омъжена за инвестиционен банкер, го донесе в апартамента им. Когато го внесоха в хола, Жерар каза: „Виж ти, готино местенце, Гейл. Става, става“. (За жалост беше усвоил и някои американски жаргонни изрази от гледането на телевизия в лабораторията.)
— Радвам се, че ти харесва, Жерар — каза тя.
— Казах го просто така — отвърна папагалът.
— Искаш да кажеш, че не ти харесва?
— Искам да кажа, че го казах просто така. — Добре.
— Просто отбелязах, — Добре де. Разбрах.
Гейл веднага описа разговора в дневника на папагала. Речта му можеше да се окаже от изключително значение. Една от целите на тренсгенетичния експеримент беше да се види до каква степен учените могат да повлияят на интелигентното поведение при животните. Приматите бяха на практика недостъпни — твърде много правила и ограничения имаше за използването им в научни експерименти, — но хората не бяха толкова чувствителни на тема папагали. Нямаше етични комисии, които да следят за експериментите с тези умни птици. Точно по тази причина лаборатория „Гролие“ работеше с африкански сиви папагали.
Едно от нещата, за които следяха, бяха доказателства за себевъзприемане в речта на папагалите. Те отдавна бяха известни с тази си способност — безпогрешно разпознаваха самите себе си в огледало. Но речта беше нещо различно. Папгаалите рядко използваха първо лице единствено число, когато говореха за себе си. Обикновено използваха това лично местоимение или съответната глаголна форма, за да цитират чужди думи.
Въпросът беше дали трансгенетичният папагал ще започне да използва редовно първо лице единствено число, когато говори от свое име. И на Гейл Бонд й се струваше, че Жерар току-що беше направил точно това.
Добро начало.
Съпругът й Ричард не прояви особен интерес към новия член на домакинството. Сви рамене и каза: „Само не очаквай аз да му чистя клетката“. Гейл го успокои, че няма такова намерение. Синът й беше много по-ентусиазиран. Евън вед нага се заигра с папагала, слагаше го на пръста си, а по-късно и на рамото си. Стана така, че именно Евън прекарваше най-много време с птицата, привърза се към нея и постоянно я държеше на рамото си.