— Случва се да ме заболи сърцето — каза той и й обърна тъжно гръб. Свали си тениската. Лин прокара пръсти през козината му, търсеше синини или други признаци на насилие Усети как Дейв се отпуска под ласката й. Дишането му се забави, И настроението му сякаш се подобри.
Едва по-късно си даде сметка, че движенията й са напомняли чесането и пощенето, на което маймуните отделяха толкова много време в естествената си среда. Едната маймуна обръщаше гръб на другарчето си и то започваше да се рови из козината й.
Реши, че ще го прави всеки ден. За да се чувства Дейв по-добре.
След появата на Дейв животът на Лин се промени. Макар Дейв да беше отговорност на Хенри и по това да нямаше две мнения, шимпанзето не показваше почти никакъв интерес към него. Вместо това веднага се залепи за Лин и нещо в поведението му, във вида му — тъжните очи, може би, или детинското му държание — подръпнаха струни в сърцето й. Започна да чете за шимпанзетата и научи, че заради полигамията на женските никога не се знае кой от мъжките е баща на родените в резултат малки, затова и самата идея за бащонство и бащи не съществува при шимпанзетата. Те имаха само майки. А Деив явно беше изоставено дете, отделено от иснстинската си майка. Гледаше Лин с нескрит копнеж и тя все по-силно откликваше на чувствата му. Ситуацията беше дълбоко емоционална и напълно неочаквана.
— Мамо, той не е твое дете — сопна й се веднъж Трейси. Щерка й беше на възраст, когато ламтеше за вниманието на родителите си и ревнуваше от всеки, когото смяташе за конкуренция.
— Знам, Трейс — отговори й Лин. — Но той има нужда от мен.
— Мамо! Ти нищо не му дължиш! — И вдигна ръце в театрален жест.
— Знам.
— Ами стига си му висяла на главата тогава.
— Смяташ, че му обръщам твърде много внимание?
— А ти как мислиш? Да!
— Съжалявам, не си бях дала сметка за това. — Прегърна дъщеря си и я притисна към себе си.
— Не се дръж с мен като с маймуна! — каза Трейси и я отблъсна.
Но пък те, в крайна сметка, бяха примати. Човешките същества бяха маймуни, макар и от по-висш разред. Общуването с Дейв я караше неволно да сравнява човешкото поведение с поведението на другите примати — пощенето, докосването, физическото внимание като източник на утеха. Свеждането на очите при заплаха или недоволство, или като знак, че се предаваш пред по-силния. (Съвсем като Трейси, която флиртуваше със сведени очи в момчешка компания.) Прекият контакт с поглед означаваше опит за сплашване и признак на гняв. Настръхване при страх и гняв — същите кожни мускули караха козината на приматите да се изправя, за да изглеждат по-големи в присъствието на заплаха. Стремежът да се спи на групи, като всеки се свива на топка, сякаш е в гнездо…
И така нататък, и така нататък.
Примати.
Всички те бяха примати.
Но най-голямата разлика, изглежда, беше в окосмяването. Дейв беше космат, а хората не бяха. Според онова което беше прочела, рязкото намаляване на окосмението настъпило след като хората се отделили като самостоятелен вид. Общоприетото обяснение беше, че за известен период хората се превърнали в блатни или водни същества. Повечето бозайци бяха космати и не случайно — козината беше жизнено необходима, за да запазват телесната си температура. Водните бозайници обаче, като делфините и китовете, бяха изгубили окосмяването си в полза на по-голямата обтекаемост. Хората също бяха изгубили козината си.
За Лин обаче най-странното беше упоритото усещане, че Дейв е едновременно човек и не е човек. Не знаеше как да се справи с това чувство. И противно на очакваното, с времето не й ставаше по-лесно.
Болестта на Канаван е наследствено генетично разстройство, смъртоносно за децата през първите години на живота им. През 1987-а Дан Гринбърг и съпругата му разбират, че деветмесечният им син страда от това заболяване. Понеже по онова време все още не се правят генетични тестове, семейство Гринбърг решават да опитат още веднъж и им се ражда дъщеря, на която е поставена същата диагноза.
Двамата Гринбърг си поставят за цел да спестят на други семейства това нещастие и убеждават Рубен Маталон, генетик, да разработи родителски тест за болестта на Канаван. Гринбърг даряват свои тъкани и тъкани от мъртвите си деца, успяват да убедят и други семейства с този проблем да дадат проби. Накрая, през 1993-та, е открит генът за болестта на Канаван. Безплатен родителски тест за това заболяване най-после става достъпен за семействата по целия свят.