Туристите бяха от полза — когато се разхождаха по плажа, ягуарите стояха настрана. Но често свирепите котки идваха след полунощ, когато туристите се бяха прибрали в хотелите си.
Нещо като еволюционен натиск на естествения подбор, осигуряващ известна защита срещу ягуарите. В гимназията в Сан Хуан Мануел и съучениците му често си правеха шеги с това. Бяха ли туристите част от еволюцията? Туристите променяха всичко друго в живота на една страна, защо не и животинския й свят? Защото ако една костенурка притежававше определено качество — търпимост към светлините на фенерчетата например или способността да издава жални майчински звуци, — ако притежаваше нещо, което привлича туристите и ги кара да стоят до късно през нощта на плажната ивица, то въпросната костенурка имаше по-големи шансове да оцелее, яйцата й имаха по-голям шанс да оцелеят и малките, които се излюпваха от тези яйца, също имаха по-голям шанс да оцелеят.
Оцеляване в резултат от това, че си туристическа атракция. Една от любимите им шеги в училище. Но и напълно възможно на теория. И ако Мануел му казваше истината…
Мануел го видя и му махна. Изправи се и го изчака да наближи.
— Насам — каза и тръгна по плажа.
— Колко откри тази нощ?
— Само една. От вида, за който ти казвах.
— Muy bien.
Вървяха мълчаливо по плажа. Не бяха изминали голямо разстояние — може би стотина метра, — когато Хулио видя бледото лилаво сияние на нивото на пясъка; пулсираше леко.
— Това ли е?
— Това е — каза Мануел.
Беше женска, с тегло стотина килограма, дълга метър и четвърт. Имаше характерните плочки по черупката, с размерите на човешка длан. Кафеникави, прошарени с черно. Беше се заровила наполовина в пясъка и продължаваше да копае дупка с задните си плавници.
Хулио спря и впери поглед в нея.
— Ту започва, ту спира — каза Мануел.
И точно тогава започна отново. Лилаво-цикламено сияние, което се излъчваше сякаш изпод отделните плочки на черупката. Някои плочки оставаха тъмни. Други излъчваха сияние на равни интервали. Всяка пулсация траеше приблизително секунда, усилваше се рязко и бавно избледняваше.
— Колко такива костенурки си видял досега? — попита Хулио.
— Тази е третата.
— И светлината държи ягуарите на разстояние? — Не можеше да откъсне поглед от мекото пулсиране. Имаше чувството, че нещо в сиянието му е смътно познато. Почти като при светулките. Или като светещите бактерии в прибоя. Нещо, което беше виждал.
— Да, ягуарите не смеят да се приближат до тях.
— Я чакай — каза Хулио. — Какво е това? — Посочи черупката, където се беше появил модел от тъмни и светли плочки.
— Само понякога става така.
— Но го различаваш, нали?
— Да.
— Прилича на шестоъгълник.
— Не знам…
— Но е като символ, нали? Като лого на корпорация например?
— Може би. Възможно е.
— А другите костенурки? И при тях ли се появяваше с щата фигура?
— Не, при всяка е нещо различно.
— Значи може би е случайна подредба, която само прилича на шестоъгълник?
— Да, Хулио, според мен е така. Виж, фигурата върху черупката не е съвсем симетрична… — В това време образът потъмня и угасна.
— Можеш ли да направиш снимки на фигурата?
— Вече направих. Без светкавица, така че са малко размазани. Но иначе се вижда добре.
— Браво. — каза Хулио. — Защото това е генетична промяна. Да прегледаме дневника с посетителите и да видим кой може да е направил това.
48.
— Джош. — Беше майка му, по телефона.
— Да, мамо.
— Реших, че е редно да знаеш. Помниш ли сина на Лоис Греъм, Ерик, който беше на хероин? Ужасна трагедия. Мъртъв е.
Джош въздъхна дълбоко и затвори очи.
— Какво е станало?
— Загинал е в автомобилна катастрофа. Но после са му направили аутопсия или каквото там правят. Ерик е получил масивен инфаркт. Той беше на двайсет и една, Джош.
— Имат ли фамилна обремененост? Нещо по наследство?
— Не. Бащата на Ерик живее в Швейцария и е на шейсет и четири. Все се катери по планините. Лоис също е добре със здравето. Е, в момента е съсипана, разбира се. Всички сме съсипани.
Джош не каза нищо.
— А на Ерик така му беше потръгнало. Отказа наркотиците, намери си нова работа, през есента щеше да продължи обучението си… само дето оплешивя, горкият. Хората мислеха, че е на химиотерапия. Толкова много коса загуби. И се беше попрегърбил. Джош? Чуваш ли ме?
— Да, мамо.
— Видях го миналата седмица. Приличаше на старец.
Джош не каза нищо.
— Ще има опело. Трябва да дойдеш.
— Ще се опитам.
— Джош. Брат ти също изглежда стар.