В този момент се чуха сирени — някой беше повикал полицията. Жената помагаше на здравеняка да се качи в линейката, на пасажерското място. Всичко ставаше много бързо. Алекс си помисли, че двамата ще се измъкнат, преди да са пристигнали ченгетата. Но не можеше да направи нищо. Жената се качи в линейката и извика през рамо на Алекс:
— Няма да ти се размине арестът, да знаеш! Ще те пипнем!
— Какво? — отвърна Алекс. Цялата случка беше толкова абсурдна, че тя окончателно й изгуби края. — Какво ще направите?
— Ще се върнем, кучко! — изкрещя жената, докато палеше двигателя. — Ще те арестуваме! — Червената лампа се включи заедно със сирената.
— За какво? — извика отново Алекс. Не й хрумваше нищо друго, освен че цялата тази история е някаква ужасна грешка. Но пък Върн Хюз наистина беше семейният им лекар. Знаеха и нейното име. И бяха дошли за Джейми…
Не. Не беше никаква грешка.
„Няма да ти се размине арестът, да знаеш!“
Какво можеше да означава това? Обърна се и тръгна с бърза стъпка към училището. Единствената й мисъл сега беше за Джейми.
Беше време за закуска. Децата седяха на чиновете си и хапваха нарязани плодове. Някои си носеха и кисело мляко. Викаха и се смееха. Госпожица Холоуей й даде пълномощното, което беше донесла жената. Приличаше на ксерокопие от лист с логото на правната кантора, в която работеше Алекс с нейния подпис. Не беше от кабинета на доктор Хюз.
Което означаваше, че жената в синия костюм е опитна и хладнокръвна. Бяха я хванали в крачка и тя на секундата беше променила историята си. Как само се усмихваше приветливо, ръкувала се беше с Алекс… Как ловко я беше подвела да излязат навън… После измисли правдоподобен повод да й даде телефона си, така че когато Алекс го вземе…
„Не ни трябва детето. И тя ще свърши работа“.
Дошли бяха да отвлекат Джейми. Но бяха готови да отвлекат нея вместо него. Защо? За откуп? Алекс не беше богата. Или пък имаше връзка с някое от делата, по които работе-ше? В миналото беше водила опасни дела, но не и в момента.
„И тя ще свърши работа“.
Или синът й, или тя.
Госпожица Холоуей каза:
— Има ли нещо, което трябва да знам? Аз или училището?
— Не — отвърна Алекс. — Но предпочитам да взема Джейми още сега.
— Още не са си довършили закуската.
Алекс кимна на Джейми и му махна да дойде при нея. Той се подчини неохотно.
— Какво има, мамо?
— Трябва да си вървим.
— Искам да остана тук.
Алекс въздъхна. Вечно спореше този нейн син.
— Джейми… — започна тя.
— Изпуснах много, защото бях болен. Питай госпожица Холоуей, Искам да се видя с приятелите си. Искам да остана, мамо. За обяд ще има хотдог.
— Съжалявам — каза тя. — Иди да си вземеш нещата от гардеробчето. Тръгваме.
Пред училището бяха спрели две полицейски коли и четирима полицаи оглеждаха тротоара. Единият се обърна към към нея:
— Вие ли сте госпожа Бърнет?
— Да, аз съм.
— Обади се жена от директорския кабинет, която е видяла всичко — каза полицаят и посочи един прозорец в близкия край на сградата. — Но тук има доста кръв, госпожо Бърнет.
— Да, жената си удари носа при падането.
— Разведена ли сте, госпожо Бърнет?
— Да.
— От колко време?
— От пет години.
— Значи не е било скоро. — Да.
— И отношенията ви с бившия ви…
— В много добри отношения сме.
Разговаря още няколко минути с полицаите. Джейми чакаше нетърпеливо. Струваше й се, че полицаите не държат да се замесват. Сякаш смятаха, че въпросът е от лично естество, като семеен скандал например.
— Ще подадете ли оплакване?
— Бих искала, да — каза Алекс, — но първо трябва да заведа сина си вкъщи.
— Ако искате, можем да ви дадем документите да ги попълните у дома.
— Би било чудесно — каза тя.
Един от полицаите й даде визитка и й каза да се обади, ако възникне проблем. Тя благодари и взе визитната. После с Джейми си тръгнаха.
Вървяха по улицата. Светът изведнъж се беше променил. Потъналият в слънце Бевърли Хилс обикновено беше най-жизнерадостната гледка на света. Днес обаче Алекс съзираше само заплаха в тихия пейзаж.
Не знаеше откъде идва тази заплаха, нито защо. Държеше Джейми за ръка.
— Пеша ли ще си ходим? — нацупено попита той.
— Да, пеша. — Но след като му отговори, се замисли. Живееха само на няколко преки от училището. Но дали беше безопасно да се приберат вкъщи? Дали онези с линейката не ги причакваха някъде? Или следващия път щяха да се скрият по-добре?
— Много е далече — каза Джейми, влачеше крака. — Горещо ми е.
— Ще вървим пеш. Не спори. — Извади в движение мобилния си телефон и набра номера на офиса. Секретарката вдигна веднага.