— И отдавна ли съществува това общество?
— От незапомнени времена. Казват, че го имало още в Атлантида, но за по-просто приемаме, че е минало от Вавилон в Египет, а оттам е дошло при нас.
Татарски поправи маската на лицето си и каза:
— Ясно. А то ли е почнало строежа на Вавилонската кула?
— В никакъв случай. Ние не сме строително предприятие. Ние сме просто слуги на великата богиня. Ако използвам твоята терминология, ние бдим да не би кучето Хуй да се събуди — ти доста правилно се ориентираш в този проблем. И мисля, разбираш, че тук, в Русия, на нас ни е възложена огромна отговорност. Защото кучето спи именно тук.
— И къде точно?
— Навсякъде — отговори Фарсейкин. — Когато казват, че спи в снеговете, това е метафора. Но че на няколко пъти през този век то почти се събуди — това изобщо не е метафора.
— Тогава защо непрекъснато ни режат честотата?
— От елементарно човешко лекомислие. — Фарсейкин разпери ръце, после отиде до олтара и взе златната чаша. — От дребнави сметки, от неправилно разбрана конюнктура. Но не се бой, никога няма да ни я отрежат докрай. За това се следи най-внимателно. А сега, ако не възразяваш, да пристъпим към ритуала.
Той пристъпи към Татарски и сложи ръка на рамото му.
— Коленичи и си свали маската.
Татарски послушно коленичи на пода и си свали маската. Фарсейкин топна пръст в чашата и начерта на челото му мокър зигзаг.
— Ти си посредникът и ти си посланието — каза той и Татарски разбра, че знакът на челото му е сдвоено „М“.
— Каква е тази течност? — попита той.
— Кучешка кръв. Мисля, че няма нужда да ти обяснявам символичното й значение, нали?
— Няма — каза Татарски и се изправи. — Не съм съвсем тъп, и аз съм чел дебели книги. Какво следва?
— Сега трябва да погледнеш в свещеното око. Татарски, кой знае защо, трепна и Азадовски го забеляза и каза:
— Не се бой, де. С това око великата богиня познава мъжа си. Доколкото обаче вече си има мъж, това си е чиста формалност. Оглеждаш се в окото, става ясно, че не си бог Мардук, и спокойно продължаваме да си работим.
— Бог Мардук?
— Е, може и да не е Мардук — каза Азадовски и извади изпод поличката си кутия „Марлборо“ и запалка. — Няма значение. Просто така го казах. Фарсук, ти му обясни, ти по ги разбираш тия неща. Аз отивам в страната на истинските мъже.
— Това също е митологема — каза Фарсейкин. — Великата богиня имала съпруг, също бог, най-главният сред боговете, и го упоила с любовна напитка и той заспал в светилището на върха на своя зикурат. И понеже бил бог, сънят му бил… Много объркана работа, но излиза, че целият свят и всички ние плюс богинята даже, сме неговият сън. И великата богиня непрекъснато търси оня, който я сънува, понеже единствено чрез него има живот. И понеже не може да го намери, си има символичен земен мъж, когото си избира сама.
Татарски хвърли поглед към Азадовски. Той му кимна и издуха през маската си акуратно колелце тютюнев дим.
— Позна — каза Фарсейкин. — Сега е той. За Льоня е особено напрегнато, когато някой друг поглежда в свещеното око, но засега няма проблеми. Хайде, гледай.
Татарски се приближи до окото и коленичи пред него. Синият емайлов ирис бе отделен от зеницата с тъничка златна окръжност, а самата зеница беше тъмна и огледална. Татарски видя в нея изкривеното си лице, издутата фигура на Фарсейкин със закачулената глава и огромното коляно на Азадовски.
— Нагласете прожектора — каза Фарсейкин на някого. — Иначе нищо няма да види. Нали трябва да го запомни за цял живот.
В зеницата блесна ярка светлина и Татарски вече не виждаше отражението си — вместо него се появи размито златно сияние, сякаш беше гледал залязващото слънце и беше затворил очи, и сега виждаше оплелия се в нервните му окончания негов отпечатък. „И какво толкова трябва да видя?“ — помисли си той.
Зад него се чу някакъв шум, нещо тежко и метално падна на пода, някой изхърка. Татарски мигом скочи и се обърна. Сцената, която видя, беше толкова нереална, че той дори не се уплаши — помисли си, че е част от ритуала. Саша Бло и Малюта, с пухкави бели полички и люшкащи се на гърдите им златни маски, душаха Азадовски с жълто найлоново въже за скачане, като се стараеха да са възможно по-далече от него, а Азадовски, оцъклил ваклите си очи, бе разперил ръце и с всички сили дърпаше тънкото найлоново въже. Уви, силите бяха неравни — от срязаните му длани по жълтото въже бликаше кръв и той падна първо на колене, а после по корем, като затисна с гърди смъкналата се от лицето му маска. За миг Татарски забеляза как учудването и ужасът във взрените в него очи изчезват, без да ги смени нищо друго, и разбра, че дори това да е част от ритуала, то тази част е била съвсем неочаквана за Азадовски.