Скоро гората свърши. Излязоха на широко открито пространство — колхозно поле, което свършваше до река. Татарски вдигна глава: над полето висяха високи неподвижни облаци и догаряше неизразимо тъжен оранжев залез — през есента край Москва често има такива залези. Минаха по една пътечка покрай полето и седнаха на едно паднало дърво. Не им се говореше.
Татарски изведнъж се сети за възможна рекламна концепция за мухоморките. Тя се основаваше на смелата догадка, че висшата форма на самореализация на мухоморката като гъба е атомният взрив — нещо като светещото нематериално тяло, до което достигат някои просветлени мистици. И че хората са просто спомагателна форма на живот, която мухоморката използва, за да постигне висшата си цел, също както самите хора използват плесени, за да си направят сирене и кашкавал. Татарски пак вдигна очи към оранжевите стрели на залеза и потокът на мислите му секна.
— Знаеш ли — каза след няколко минути тишина Гиреев, — пак се сетих за Льоша Чикунов. Жалко, нали?
— Прав си — отговори Татарски.
— Странно е, разбираш ли — той е мъртъв, а ние живеем… Само че аз подозирам, че всеки път, когато лягаме да спим, ние също умираме. И слънцето залязва завинаги и цялата история свършва. А после на небитието му писва от самото себе си и се будим. И светът се ражда отново.
— Как така на небитието може да му писне от самото себе си?
— Когато се будиш, ти всеки път отново се появяваш от нищото. И всичко останало също. А смъртта — смъртта е смяна на познатото сутрешно събуждане с нещо друго, за което изобщо не можем да мислим. Нямаме инструмент за това, понеже нашият ум и светът всъщност са едно и също.
Татарски се помъчи да разбере какво означава това и забеляза, че му е сложно и дори опасно да мисли, понеже мислите му се бяха изпълнили с такава свобода и с такава сила, че вече не можеше да ги контролира. Отговорът обаче веднага се появи пред него като триизмерна геометрична фигура. Татарски видя и ума си — ярка бяла сфера, приличаща на слънцето, но абсолютно спокойна и неподвижна. От центъра към повърхността на сферата се точеха тъмни усукани нишчици. Татарски разбра, че това са петте му сетива. По-дебелата нишка беше зрението, малко по-тънката — слухът, а останалите бяха почти невидими. Около тези неподвижни нишки подскачаше и танцуваше извиваща се спирала, приличаща на жичка на електрическа крушка, и ту се сливаше с някоя от нишките, ту се усукваше около самата себе си в светещо кълбо, все едно че е огънче от бързо завъртяна в мрака цигара. Това беше мисълта, с която бе зает умът му.
„Значи няма никаква смърт — радостно си помисли Татарски. — Защо няма ли? Защото нишките изчезват, но кълбото си остава.“
Това, че успя да формулира отговора на въпроса, измъчвал човечеството през последните няколко хиляди години, с такива прости и разбираеми термини, го изпълни с щастие. Прииска му се да сподели откритието си с Гиреев и като го хвана за рамото, се опита да изрече мисълта си. От устата му обаче излезе нещо друго, съвсем безсмислено — всички срички, съставящи думите, си бяха съвсем ясни, но си бяха сменили местата хаотично. Татарски си помисли, че трябва да пийне вода, и каза на Гиреев, който го гледаше уплашено:
— Епи се ми даво!
Гиреев очевидно не разбираше какво става. Но си личеше, че това, което става, не му харесва.
— Епи се ми дичвока! — кротко повтори Татарски и се помъчи да се усмихне.
Много му се искаше Гиреев също да му се усмихне, но Гиреев направи нещо странно — стана и се дръпна от Татарски, и Татарски разбра какво означава изразът „на лицето му се изписа ужас“. Защото този ужас бе съвсем ясно изписан на лицето на приятеля му. Гиреев направи няколко неуверени крачки заднишком, после се обърна и побягна, което оскърби Татарски до дълбините на душата му.
А междувременно вече беше започнало да се смрачава. Непалската жилетка на Гиреев, която се мяркаше сред дърветата, приличаше на огромна пеперуда. Татарски си помисли дали да не го настигне и тази мисъл го вдъхнови. Хукна след Гиреев — подскачаше високо, за да не се спъне в някой корен или в някоя буца. Скоро разбра, че тича много по-бързо от Гиреев — просто несъпоставимо по-бързо, понеже на няколко пъти го настига, заобикаля го и се връща назад. След известно време забеляза, че не тича около Гиреев, ами около някакво изсъхнало дръвче. Това го поосвести малко и той закрета по пътечката натам, накъдето си мислеше, че е гарата.
Изяде още няколко мухоморки, които му кимаха изпод дърветата, и скоро излезе на някакъв път, от едната страна на който се точеше боядисана оградна мрежа.